Свещеникът вкара в олтара тринайсетия свитък и машинарията започна да вие, после да бръмчи и накрая да тътне. Образите над сцената ставаха все по-диви и екзотични. По лицата на свещеника и помощниците принцеса Нел можеше да види, че дори те са изненадани — никога преди не бяха виждали нищо подобно. С напредването на времето образите ставаха все по-фрагментирани и странни, по-скоро въплъщение на математически идеи. Накрая сцената стана съвсем тъмна, освен отделни пъстри проблясъци. Воят на Магьосника достигна такава височина, че всички се почувстваха хванати в капан в търбуха на могъща машина, която всеки момент можеше да ги разкъса на парчета. Малкият помощник не издържа и избяга навън. След около минута помощниците един по един направиха същото и бавно заотстъпваха от Магьосника, после се обърнаха и се втурнаха да бягат. Накрая изчезна дори висшият свещеник. Тътенът на машината беше като катастрофално земетресение и Нел трябваше да се хване за олтара. Топлината, която се носеше от задната част на машината, беше като от ковачница и Нел можеше да види вътре слаба червена светлина — някои от лостовете се бяха нажежили до такава степен, че светеха.
Накрая всичко свърши. Тишината бе смайваща. Нел осъзна, че се е присвила и се изправи. Червеното сияние във вътрешността на Магьосника започна да избледнява.
Всичко се обля в бяла светлина. Принцеса Нел забеляза, че тя идваше от източник извън диамантените стени на крепостта. Няколко минути по-рано все още беше нощ. Сега бе светло, но това не бяха слънчеви лъчи — светлината идваше от всички посоки, студена и безцветна.
Принцесата се затича по пътеката и отвори вратата към преддверието, но там нямаше нищо. Предверието беше изчезнало. Нямаше ги цветната градина, конете, стената, спиралният път, Градът на крал Койот и Отвъдната земя. Нямаше нищо друго, освен мека бяла светлина.
Тя се обърна. Залата на Магьосника все още бе там.
В края на пътеката се виждаше мъж, който седеше на олтара и я гледаше. Носеше корона. На шията му висеше ключ — дванайсетия ключ за Черната крепост.
Принцеса Нел тръгна по пътеката към крал Койот. Той беше на средна възраст, с пясъчна, безцветна коса, сиви очи и брада, малко по-тъмна от косата му и не особено добре поддържана. Когато принцеса Нел се приближи, кралят като че ли си спомни за короната на главата си. Той вдигна ръка, свали я и безразлично я хвърли върху олтара.
— Много странно — каза крал Койот. — Успя да промъкнеш делене на нула покрай всичките ми защитни системи.
Принцеса Нел не се поддаде на преднамереното му неофициално поведение. Тя се отдръпна на няколко крачки.
— Тъй като тук няма никой, за да ме представи, ще си позволя волността да го направя сама. Аз съм принцеса Нел, херцогиня на Тюринг — заговори тя и протегна ръка.
Крал Койот изглеждаше малко засрамен. Той скочи от олтара, приближи се до нея и й целуна ръка.
— Крал Койот, на вашите услуги.
— Приятно ми е да се запозная с вас.
— Удоволствието е мое. Извинете ме! Трябваше да се досетя, че „Буквара“ ще ви научи на добри обноски.
— Не ми е известен „Буквара“, за който говорите — отвърна принцеса Нел. — Аз съм просто принцеса, която търси дванайсетте ключа за Черната крепост. Забелязвам, че един от тях е ваша собственост.
Крал Койот вдигна ръце с длани към нея.
— Не казвайте нищо повече — спря я той. — Няма нужда от двубой. Вие вече сте победителката. — Кралят свали дванайсетия ключ от шията си и й го подаде. Тя го пое с малък реверанс. Но когато веригата се изплъзваше от пръстите му, крал Койот неочаквано я стисна.
— Сега, когато търсенето ви свърши — каза той, — можем ли да оставим преструвките?
— Сигурна съм, че не разбирам за какво говорите, Ваше величество.
Лицето на краля изразяваше добре изиграно раздразнение.