Отначало Бъд тръгна много неохотно, но съдия Фенг направи нетърпелив жест, така че на Бъд му се наложи в крайна сметка да излезе през вратата, да слезе по стълбите, да излезе на Бънд — улицата, която беше успоредна на брега на река Хуанг Пу и по цялото продължение на която имаше сгради в старо-европейски стил. Един тунел за пешеходци го отведе до самия бряг, по който пъплеха във всички посоки множество китайци, както и безкраки отрепки, които пълзяха насам-натам. Няколко китайци на средна възраст си бяха пуснали по музикалните системи древна мелодия и танцуваха с бални стъпки. Във всеки друг момент от живота на Бъд този тип музика и танци щяха да му се сторят обидно старомодни и странни, но точно сега от гледката на някак топчестите, улегнали на вид хора, които се въртяха нежно в прегръдките си, му стана тъжно.
Най-накрая намери указания кей. Когато тръгна по него, трябваше да си пробива пътя с лакти през тълпата от скитници, които носеха дълъг вързоп, увит в парцали, и се опитваха да минат преди него по кея. Оттук гледката беше приятна: старите сгради по Бънд зад него, главозамайващият неон на икономическата зона Пудонг, който гореше на отсрещния бряг и служеше като екран на големия трафик по реката — предимно дълги редици от ниски шлепове.
Кеят така и не ставаше червен, докато Бъд не стигна до самия му край, където започна да се спуска стръмно към реката. Беше покрит с някакво грапаво вещество, с помощта на което краката му не се плъзгаха по наклона. Той се извърна, за да погледне към съдебната сграда с купола, като търсеше прозорец, зад който да види лицето на съдия Фенг или на някой от телохранителите му. Тълпата китайци го следваше надолу по склона с дългия вързоп в ръце — той беше украсен с цели гирлянди от цветя и Бъд си даде сметка, че това по всяка вероятност е трупът на някой член от семейството. Беше чувал и преди за тези кейове; викаха им погребалните кейове.
В кръвта му експлодираха няколко десетки от микроскопичните заряди, известни под името „формички за сладки“.
Нел беше станала прекалено висока за детското си креватче, поради което Харв — по-голямото от нея братче — каза, че ще се опита да й намери ново. Заяви категорично, че е достатъчно голям, за да може да се справи с това. Нел го последва в кухнята, в която се намираха няколко много важни големи кутии с ясно очертани врати. Някои от тях бяха топли, други — студени, някои си имаха прозорчета, други издаваха разни шумове. Нел често бе виждала как Харв, Текила или някой от любовниците на Текила вадят от тях храна в една или друга степен на приготвеност.
Една от кутиите се наричаше синтетичен компилатор. Беше вграден в стената над бар плота. Нел си придърпа един стол и се покатери върху него, за да гледа как Харв борави с компилатора. Предната му част представляваше един медиатрон, което означаваше всичко с шаващи по него картинки, или излизащи от него звуци, или и двете заедно. Докато Харв го натискаше тук-там с пръст и му говореше някакви неща, по компилатора танцуваха мънички картинки. Напомняше й за интерактивите, с които си играеше на големия медиатрон във всекидневната, когато не го използваше някой по-голям човек.
— Какво е това? — попита Нел.
— Медиаглифи — отвърна хладно Харв. — Някой ден и ти ще се научиш да четеш.
Нел вече можеше да разчита някои от тях.
— Червено или синьо? — попита Харв великодушно.
— Червено.
Харв натисна машината особено силно, при което се появи нов медиаглиф — бял кръг с тънък зелен сектор в горната част. Секторът започна да става все по-широк и по-широк. От компилатора излезе слаб звук, който означаваше, че човек трябва да почака. Харв отиде до хладилника, за да вземе по една кутия със сок за себе си и Нел. После погледна компилатора с презрение.
— Толкова е бавен, просто не мога да повярвам — каза.