После се опита да измисли как да се измъкне. Навярно на покрива имаше въздушни кораби. Там със сигурност пазеха „Юмруци“, но може би с прикритост и изненада щеше да успее да ги преодолее. Нел се заизкачва по аварийното стълбище. Два етажа по-нагоре чу „Юмруците“, оставени на пост на покрива, които разговаряха и играеха на ма-джонг. Далеч надолу се чуваше шумът от изкачването на други „Юмруци“, които я търсеха.
Нел обмисляше следващия си ход, когато стражите рязко преустановиха играта си, прекъснати от заповеди, разнесли се по радиостанциите им. Няколко „Юмрука“ с възбудени викове се хвърлиха надолу по стълбището. Попаднала в капан, тя се приготви да им устрои засада, но те се затичаха на горния етаж и се насочиха към фоайето с асансьорите. След една-две минути вече ги нямаше. Нел изчака малко и внимателно се ослуша. Вече не чуваше приближаването на хора отдолу.
Тя изкачи последните етажи и излезе на покрива на сградата, ободрена колкото от свежия въздух, толкова и от откритието, че тук няма никой. Нел се приближи до ръба на покрива и надникна надолу към улицата. В черните прозорци на мъртвия небостъргач от отсрещната страна на пътя се виждаше огледалният образ на герба на принцеса Нел.
След една-две минути тя забеляза, че по улицата бавно се движи нещо като ударна вълна. От това разстояние трудно можеше да различи подробности: беше отлично организирана група от пешеходци, облечени в еднакви тъмни дрехи, които напредваха през тълпата от бежанци и изтласкваха изпадналите в паника варвари към блокадата на „Юмруците“ или във фоайетата на опустошените сгради.
В продължение на няколко минути Нел като хипнотизирана наблюдаваше гледката. После случайно хвърли поглед към друга улица и видя там същото.
Тя бързо обиколи покрива. Няколко колони неумолимо се приближаваха към основите на сградата, в която се намираше Нел.
След известно време една от тези колони премина през последните бежански тълпи и стигна до края на просторния площад, заобикалящ небостъргача. Тя рязко спря и остана там няколко минути, за да изчака да я настигнат останалите.
Отначало Нел предполагаше, че колоните са подкрепления на „Юмруците“, които се събират около сградата, очевидно предвидена за щаб-квартира на последната им атака срещу Крайбрежната република. Но скоро стана ясно, че новодошлите са пристигнали с други цели. След още няколко минути на непоносимо напрежение и почти пълна тишина, по безмълвен сигнал колоните неочаквано изригнаха на площада. Когато се заизливаха от тесните улици, те се разгърнаха в сложен строй с точността на професионална показна част и нападнаха внезапно изпадналите в паника и дезориентирани „Юмруци“, надавайки невероятно мощен боен вик. Когато този звук измина двестате етажа до ушите на Нел, тя усети, че космите й настръхват, защото това не беше дълбокият рев на възрастни мъже, а яростният писък на хиляди малки момичета, остър и пронизителен като писък на гайди.
Това бе племето на Нел, дошло за своята водачка. Тя се завъртя на пети и се спусна към стълбището.
Когато стигна до първия етаж и малко неразумно изскочи във фоайето на сградата, момичетата бяха пробили стените на няколко места и се справяха с останалите защитници. Движеха се на групи от по четири. Едно момиче (най-едрото) се хвърляше към противника, насочило към сърцето му заострен бамбуков прът. Докато привличаше вниманието му, други две (най-дребните) се приближаваха отстрани, хващаха го за краката и го повдигаха във въздуха. Четвъртото момиче (най-бързото) вече го бе заобиколило и го нападаше изотзад, забивайки нож или друго оръжие в гърба му. Нел проследи пет-шест такива атаки и тази техника никога не претърпя неуспех, нито пък някое от момичетата получи сериозно нараняване.
Изведнъж тя усети, че я обзема дива паника, когато си помисли, че ще направят същото и с нея, но след като я вдигнаха във въздуха, никой не я нападна, макар че от всички страни прииждаха много момичета. Те се справиха с последните оцелели „Юмруци“ и изнесоха Нел на площада, където около сто хиляди момичета — Нел не можеше да преброи всички полкове и бригади — едновременно паднаха на колене, сякаш повалени от божествен вятър, и й поднесоха своите бамбукови колове, ножове, оловни тръби и нунджага. Командирите на дивизиите й стояха най-отпред, както и нейните министри на отбраната, външните работи, науката и развитието. Всички те й се покланяха, не с китайски или викториански поклон, а с някаква смесица между двата.