Централният мотив на стенописа представляваше едно ято от кибернетични херувимчета, на рамото на всеки от които имаше по един сферичен атом. Атомите се бяха насочили към някакъв централен динамичен процес — конструкт от няколкостотин атома, които бяха радиално симетрични и може би направени така, че да изглеждат като някакъв лагер или направо двигател. Над цялата композиция, която беше доста голяма, но не и за мащабите на мястото, се носеше един инженер в бяла престилка с монокъл нанофеноменоскоп, завързан на главата му. Вече никой не ги използваше, защото не даваха възприятие в дълбочина, но на фреските изглеждаше добре, тъй като така се виждаше и другото око на инженера — стоманеносиньо, разширено, сканиращо безкрайността като металното око на Аресибо. С едната си ръка инженерът поглаждаше щръкналия си мустак. Другата беше вкарал в един наноманипулатор, като от щедрото изобилие на ярка триизмерна техника ставаше ясно, че понеслите атомите херувими танцуват под звуците на неговата мелодия, морските русалки на инженера.
Ъглите на стенописа бяха изпълнени с най-разнообразни трескави дейности: в горния ляв Файнмън, Дрекслер, Мъркъл, Чен, Сингх и Финкъл-Макгроу си почиваха върху една божествена молекула от свръхчист въглерод, като някои си четяха книжка, а други сочеха към динамичния процес по начин, който намекваше за конструктивна критика. В горния десен беше разположена кралица Виктория II, която успяваше да изглежда тържествено, въпреки натруфеността на високото й място — един трон от твърд диамант. Долната част на композицията беше претъпкана е малки фигурки, повечето от които деца с типичната многострадална майка, като децата бяха подредени в хронологическа последователност. В лявата част бяха разположени духовете на миналите поколения, които бяха дошли на света твърде рано, за да се насладят на ползите от нанотехнологиите и (макар и не директно показано, а по-скоро мистично загатнато) бяха починали от отдавна изчезнали болести като рак, скорбут, експлозия на бойлер, дерайлиране на влак, стрелба по коли, погроми, въздушни боеве, минни срутвания, етническо прочистване, избухване на атомни електроцентрали, тичане с ножица в джоба, пиене на сода каустик, отопляване на студена къща с брикетни въглища или пък промушване от бик. Беше изненадващо, че нито един от тях не изглеждаше подпухнал; всички до един наблюдаваха дейността на инженера и работната му бригада от херувими с техните миловидни, възвишени лица, които бяха осветени от струящата от центъра светлина, освободени (както предполагаше с бедното си въображение инженерът Хакуърт) от обвързващата енергия на атомите, след като те политаха в предназначените си енергийни ями.
Децата в центъра бяха с гръб към Хакуърт и приличаха повече на силуети. Гледаха право напред и бяха вдигнали ръце по посока на светлината. Дечицата в долния десен ъгъл пък служеха като баланс на ангелоподобното множество от левия ъгъл; това бяха духовете на неродените, които тепърва щяха да извличат ползите от работата на инженера, макар че те без съмнение нямаха никакво търпение да се родят колкото може по-скоро. Бяха изтипосани на фона на луминесцентна, развята завеса, която много приличаше на зората, но всъщност представляваше продължение от разветите поли на Виктория II, възкачила се на престола си точно над тях.
— Извинете ме, господин Котън — каза Хакуърт, сякаш говореше единствено на себе си. Навремето той бе работил тук в продължение на няколко години и знаеше добре етикета. Стотина дизайнери седяха в залата, подредени в съвсем правилни редици. Главите на всички бяха обгърнати от феноменоскопи. Единствените хора, които усещаха присъствието на Хакуърт в залата, бяха надзираващият инженер Дюриг, неговите лейтенанти Чу, Деградо и Бейерли, както и няколко водочерпци и куриери, които стояха изпънати като струни по местата си, равномерно разпръснати из цялата зала. Беше израз на лошо възпитание да стреснеш инженерите, поради което трябваше да ги приближиш шумно и да ги заговориш внимателно.
— Добро утро, господин Хакуърт — отвърна Котън.
— Добро утро, Деметрий. Не, се притеснявай.
— Само след минутка ще ви обърна внимание, сър.
Котън беше левичар. Лявата му ръка беше в черна ръкавица. През нея минаваше цяла мрежа от мънички твърди елементи, двигателчета, позиционни сензори и тактилни стимулатори. Сензорите следяха промените в положението на ръката му, колко е наклонена всяка става на всяко кокалче и така нататък. Останалата част от оборудването му позволяваше да има усещането, че докосва истински предмети.