Движението на ръкавицата беше ограничено до една неправилна полусферична област с радиус от около един аршин; докато лакътят му почиваше върху или в близост до удобната еластомерна останала част, ръката му бе свободна. Ръкавицата беше свързана с мрежа от безкрайно малки жички, които излизаха от предачни машини, разпръснати безразборно около работното място. Предачните машини действаха като задвижвани от мотор бобини, които отнемаха провисването на жичките и от време на време подръпваха ръкавицата в една или друга посока, за да симулират външни сили. Всъщност те не бяха двигатели, а направо малки фабрики, които произвеждаха жички при необходимост, а когато трябваше да се отнеме провисването или някоя жичка да бъде опъната, те я засмукваха обратно и я смилаха. Всяка жичка бе увита в хлабав набръчкан като акордеон ръкав с диаметър от около два милиметра, който имаше предпазна функция, за да не могат посетителите да си пъхат вътре ръцете и да си нарязват пръстите на невидимите жички.
Котън работеше върху някаква много детайлна композиция, която по всяка вероятност се състоеше от няколко стотици хиляди атома. Хакуърт можеше да види това, защото всяко работно място беше снабдено с по един медиатрон, който осигуряваше двуизмерна картина на онова, което виждаше потребителят. По този начин надзорниците лесно можеха да се разхождат нагоре-надолу по пътечките между работните места и с един поглед да разбират какво точно прави съответният служител в момента.
Композициите, върху които работеха хората в тази зала, изглеждаха на Хакуърт доста обемисти, макар че той самият се бе занимавал с това в продължение на няколко години. Работещите в залата „Мъркъл“ създаваха стоки за широко потребление, които общо взето не изискваха кой знае какви умения. Хората работеха в пълна симбиоза с големи софтуерни продукти, които извършваха автоматизираните операции в производствения процес. Така много бързо се създаваха продуктите, което беше от съществена важност, когато трябваше да се следва капризния и чувствителен потребителски пазар. Системите, които бяха проектирани по този начин обаче, станаха в крайна сметка много големи. Една автоматизирана система за дизайн винаги можеше да накара нещо да проработи, като му присъедини още няколко атома.
Всеки инженер в тази зала, който създаваше дизайна на нанотехнологичните тостери и сешоари, си мечтаеше да е на работното място на Хакуърт в отдел „Поръчки“, където дори само изискаността си струваше и където не се хвърляше нито един атом на вятъра, а всяка система бе конструирана за специфичната задача. Подобна работа изискваше интуиция и творческа нагласа — качества, които нито изобилстваха, нито пък бяха поощрявани тук — в залата „Мъркъл“. От време на време обаче, докато играеха голф, бяха в кариоке бар или пушеха пури, Дюриг или някой от другите надзорници споменаваха името на някой младок, който бил многообещаващ.
Тъй като лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу плащаше за настоящия проект на Хакуърт — „Илюстриран буквар на младата дама“ — цената нямаше никакво значение. Графът нямаше да позволи никакви извинения по болест или минаване по краткия път, така че всичко бе толкова прецизно, колкото можеше да го направи отдел „Поръчки“, и всеки атом беше оправдан.
Макар и при това положение, нямаше нищо особено интересно в енергийното захранване, което се създаваше за „Буквара“ — то се състоеше от същите батерии като тези, които се използваха за пускането в действие на всичко — от играчки до въздушни кораби. Поради което Хакуърт бе предал тази част от работата в ръцете на Котън, просто за да види дали уменията му са добри.
Облечената в ръкавица ръка на Котън потрепна и се завря с точността на конска муха в центъра на черната мрежа. На екрана на медиатрона, прикачен към работното му място, Хакуърт видя, че Котън е хванал някаква подчаст със средни размери (по стандартите на залата „Мъркъл“), която по всяка вероятност принадлежеше към по-голяма нанотехнологична система.
Стандартната оцветена схема, която се използваше при тези феноменоскопи, даваше въглеродните атоми в зелено, сярата — в жълто, кислорода — в червено, а водорода — в синьо. Композицията на Котън — поне отдалеч — изглеждаше предимно тюркразеносиня, защото се състоеше най-вече от въглерод и водород, а и защото Хакуърт наблюдаваше отдалеч и хилядите единични атоми се сливаха. Беше някаква решетка от дълги, прави, но доста дебели пръчки, поставени една през друга под прав ъгъл. Хакуърт разпозна в композицията логическа система от пръчки — механичен компютър.