Котън се опитваше да я съедини с някаква по-голяма част. От това Хакуърт заключи, че процесът за автоматично сглобяване (което Котън трябва да беше пробвал най-напред) не е свършил работа и сега той се опитва да насочи съответната част на ръка. По този начин нещата нямаше да се оправят, но телепатичната обратна връзка, която стигаше до ръката му посредством жичките, щеше да му даде идея за това съответните издадени части на кой вдлъбнатини пасват или не пасват. В това се състоеше интуитивният подход към тази работа — практика, която беше свирепо отхвърляна от преподавателите в Кралския нанотехнологичен институт, но която бе много популярна сред непослушните и хитри колеги на Хакуърт.
— Аха — каза накрая Котън, — разбрах защо не става.
Ръката му се отпусна. На медиатрона се виждаше как подчастта се отдалечава от основната композиция под въздействието на собствения си момент на въртене, след това забави ход, спря и започна да се приближава отново към нея, теглена от слабите сили на ван дер Ваалс. Дясната ръка на Котън бе положена върху малка кутия; той натисна един клавиш, който спря симулацията, след което — това особено се хареса на Хакуърт — работи по клавишите известно време, за да вкара някаква документация. Междувременно сваляше от лявата си ръка ръкавицата, за да махне с нея устройството на главата си; ремъците и подплънките бяха оставили малки вдлъбнатинки по прическата му.
— Това да не е гримът с изкуствен интелект? — попита Хакуърт като кимна към екрана.
— Дори следващата крачка — отвърна Котън. — С дистанционно управление.
— Как се управлява? С УИРГ ли? — попита Хакуърт. Имаше предвид Универсален интерфейс за разпознаване на гласа.
— Да, сър, само че това е малко по-специална разновидност на УИРГ — отговори Котън. А после продължи по-тихо: — Носи се слух, че обмисляли някакъв грим с панорецептори за кожно-галванична реакция, пулса, дишането и т.н., за да може да реагира на емоционалното състояние на потребителя му. Този така да се каже повърхностен козметичен въпрос прикриваше едно подводно течение, което ги завлече в дълбоки и турбулентни философски води…
— Какви? Философия на грима ли?
— Помислете си само, господин Хакуърт, каква е функцията на грима: дали трябва да отговаря на емоционалното състояние на човека или точно, обратното — да не отговаря?
— Тия води мен вече са ме залели — призна си Хакуърт.
— Сигурно ви интересува какво е енергийното захранване на Рънсибъл — каза Котън, като използва кодовото име на илюстрирания буквар. Котън нямаше никаква представа какво е Рънсибъл, но знаеше, че му трябва относително дълготрайно енергийно захранване.
— Да.
— Модификациите, които поръчахте, са готови. Пуснах им тестовете, които препоръчахте, както и още няколко, за които се сетих — всички са отбелязани тук. — Котън стисна тежката дръжка от нещо като месинг на чекмеджето на бюрото си и остана така за част от секундата, докато заработи инсталираната програма за разпознаване на отпечатъци. Чекмеджето се отключи и Котън го отвори, при което се показа един безкраен асортимент под формата на бъркотията в канцеларско чекмедже, включително и няколко листа хартия — някои от тях бяха празни, други — напечатани, на трети Котън си беше драскал нещо, но на един от тях имаше една-единствена дума — Рънсибъл, — изписана с подредения чиновнически почерк на Котън. Котън измъкна точно този лист и му заговори: — Деметрий Джеймс Котън прехвърля всички привилегии на господин Хакуърт.
— Джон Пърсивал Хакуърт приема — каза Хакуърт, като взе листа от ръцете на Котън. — Благодаря ви, господин Котън.
— За мен е удоволствие, сър.
— Заглавна страница — обърна се Хакуърт към листа хартия, при което върху него се появиха картинки и думи. Картинките мърдаха — представляваха схема на цикъла на една машинно-честотна система.
— Ако не е много нахално от моя страна да ви попитам — обади се Котън, — но скоро ли смятате да компилирате Рънсибъл?
— Най-вероятно още днес — отвърна Хакуърт.
— Моля ви, не се притеснявайте, ако трябва да ме осведомите дори за някои малки проблеми — продължи Котън, но само за да спази етикета.
— Благодаря ти, Деметрий — рече Хакуърт. — Размер писмо — обърна се той към листа, който се сгъна на три равни части. Хакуърт го постави във вътрешния джоб на сакото си и излезе от зала „Мъркъл“.