— А червейчетата ли са го направили? — попита Нел.
— Начинът, по който е направено… е толкова… дигитален, всяка нишка минава под и над другите, а те от своя страна също минават под и над другите… — Той спря за момент, защото мозъкът му се бе пренатоварил от нечовешката дързост на нещото, от опитите да се обърне към някои поне от моделите за обяснение. — Сигурно са го направили червейчетата, Нел, никой друг не би могъл.
Атлантида/Шанхай заемаше най-високите деветдесет процента от земната територия на Ню Шузан — едно вътрешно плато около километър и половина над морското ниво, където въздухът беше по-хладен и чист. Части от платото бяха отделени с красива ограда от ковано желязо, но истинската граница бе отбелязана с помощта на нещо, което се наричаше решетката-глутница — една гора от привидно независими един от друг аеростати.
Аеростат означаваше всичко, което виси във въздуха. В днешно време този трик се постигаше много лесно. Направените с нанотехнология материали бяха много по-здрави. Компютрите бяха безкрайно малки. Енергийните източници даваха много повече енергия. Беше почти трудно да не се правят неща, които са по-леки от въздуха. Най-простичките неща, като материалите за пакетиране — отпадъците с други думи — често летяха насам-натам така, сякаш нямаха никаква маса, а пилотите на самолети, които се носеха на десет километра над морското равнище, бяха свикнали с гледката на празни, изхвърлени пакети за провизии, които профучаваха покрай предните им стъкла (след което двигателите им ги засмукваха). Ако се гледаше от ниска орбита около Земята, горната част на атмосферата изглеждаше като покрита с пърхот. От Протокола настояваха всичко да се прави по-тежко, отколкото е необходимо, за да може да пада и да бъде разграждано чрез ултравиолетови лъчи. Някои хора обаче нарушаваха Протокола.
При условие, че беше толкова лесно да се правят неща, които се носят из въздуха, не костваше кой знае какво усилие да се прибави една въздушна турбина. Тя не представляваше нещо повече от малка перка — или серия от перки — прикачена към цилиндрично отверстие, направено в тялото на аеростата, което от едната страна засмукваше въздух, а от другата въздухът излизаше под налягане, за да образува тласъци. Съоръжение, построено от няколко такива тласкачи, насочени по различни оси, можеше да остане в едно и също положение или дори да се придвижва из космоса без проблем.
Всеки аеростат в решетката-глутница имаше огледална повърхност и беше под формата на аеродинамична сълза, която в най-широката си част бе достатъчно голяма, че да побере топче за пинг-понг. Тези малки тумбачета бяха програмирани да висят във въздуха под формата на хексагонална композиция на около десет сантиметра над земята (което беше достатъчно малко, за да спре всяко куче, но не и една котка, поради което и се наричаше „решетката-глутница“), а колкото по-високо отиваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между тях. По този начин около неприкосновеното въздушно пространство над анклава Нова Атлантида се образуваше нещо като полукръгъл купол. Когато задухаше вятър, всичките капки се заклащаха като ветропоказатели и решетката се деформираше малко от раздвижването им; всички до една обаче в крайна сметка се връщаха по местата си, носеха се нагоре с течението като пасаж малки рибки, въртяха се перките на въздушни турбини. Самите турбини издаваха лек съскащ звук — сякаш бръснарско ножче реже въздуха — който, като се умножеше по броя на всички капки, представляваше едно не особено приятно преживяване.
Батерията на всяка от капките се изхабяваше при достатъчно дълга схватка с вятъра. Тогава тя се понасяше нагоре, за да се слее с някоя от съседките си. Двете се чифтосваха във въздуха, при което по-слабата вземаше енергия от по-силната. Системата включваше и по-големи аеростати, наречени „медицински пчелички“, които си летяха наоколо и доставяха големи количества енергия в безразборно избрани от капкообразните аеростати в решетката, които пък от своя страна я предаваха на съседните. Ако някоя от капките сметнеше, че има механичен проблем, изпращаше послание, при което от инсталацията на Кралската охрана под източника „Виктория“ излиташе нова капка и заместваше повредената, за да може тя да отлети обратно вкъщи и да бъде разградена.