Выбрать главу

Хакуърт постави документа на Котън най-отгоре върху купа с Рънсибъл и го фрасна няколко пъти, сякаш поради някакъв предразсъдък се надяваше да го накара да изглежда прегледен. Отнесе го в ъгъла на кабинета си, до прозореца, където наскоро портиерът бе довлякъл нова мебел: шкаф от черешово дърво с месингови колелца. Стигаше му до кръста. Най-отгоре имаше излъскан месингов механизъм — автоматично четящо устройство на документи с подвижен поднос. Една малка вратичка в задната част издаваше входа за Захранването. Беше един сантиметър — типичен размер за домашни уреди, но странно претенциозен за прографти на тежкото машиностроене, особено като се има предвид, че в този шкаф се намираше един от най-мощните компютри на земята — пет кубически сантиметра от лостовата логика на отдел „Поръчки“. Консумираше около сто хиляди вата мощност, които пристигаха по свръхпроводимата част на Захранването. Мощността трябваше да се разпредели, защото иначе компютърът щеше направо да се превърне в пепел, както и по-голямата част от сградата. Освобождаването от тази енергия се бе оказало много по-трудна задача за инженерите, отколкото изработването на самата лостова логика. В последния протокол на Захранването беше вписано подходящо решение на този проблем: всяко устройство можеше да тегли от Захранването лед — по една микроскопична бучица наведнъж, и да отделя топла вода.

Хакуърт постави купа документи в подаващия поднос върху шкафа и каза на машината да компилира Рънсибъл. Чу се шумолене като от прелистване на картонени листа, защото четящото устройство грабваше всяка страница за крайчето и моментално извличаше съдържанието й. Гъвкавият маркуч на Захранването, който минаваше между стената и задната част на шкафа, се опъваше и извиваше неистово, докато компютърът засмукваше огромно количество свръхзвуков лед и изстрелваше обратно топла вода. В подноса за готовата прографция се появи един нов лист.

В горната част на документа пишеше:

„РЪНСИБЪЛ. ВЕРСИЯ 1,0 —

КОМПИЛИРАНА СПЕЦИФИКАЦИЯ.“

Единственото друго нещо върху документа беше снимка на окончателния прографт, красиво изтипосан в псевдо-гравирания стил на сигнатурата на Хакуърт. Изглеждаше досущ като книга.

Докато слизаше по огромното извито стълбище в най-голямото и централно от преддверията на отдел „Поръчки“, Хакуърт обмисляше приближаващото си престъпление. Вече бе напълно невъзможно да се върне назад. Разтърси го мисълта, че той несъзнателно е взел решението преди много месеци, но не си бе дал сметка за това.

Въпреки че „Поръчки“ беше по-скоро проектантски, отколкото производствен отдел, той си имаше свои собствени синтетични компилатори, включително два доста големички — в рамките на около сто кубични метра. Хакуърт си бе заслужил един много по-скромен настолен модел — в рамките на една десета от кубичния метър. Използването на компилаторите трябваше да се отбелязва в дневника за работата на машината, поради което той най-напред въведе своите данни и тези на проекта. Едва след това машината прие крайчето на документа. Хакуърт нареди на синтетичния компилатор да започне работа незабавно, след което погледна през една прозрачна стена от монолитен диамант към евтактичната околна среда.

Вселената представляваше безразборна бъркотия, в която единствените интересни неща бяха организираните аномалии. Веднъж Хакуърт бе извел семейството си на разходка с лодка по езерото в парка. Краищата на жълтите весла образуваха силни водовъртежи и Фиона, която бе научила законите на физиката с много експерименти в разливането на напитките и къпането във ваната, потърси обяснение за дупките във водата. Наведе се над ръба на лодката, докато Гуендолин я държеше за подгъва на роклята, и започна да опипва водовъртежите с ръка в опитите си да ги разбере. Останалата част от езерото — просто вода без някаква особена форма на ред — не представляваше никакъв интерес.

Ние пренебрегваме чернотата на космоса и насочваме вниманието си към звездите, особено ако имат някаква привидна подреденост, например да образуват съзвездия. „Обичаен като въздуха“ нямаше кой знае какъв смисъл, но Хакуърт знаеше, че всяка глътка въздух, която Фиона поемаше, докато спеше в легълцето си нощем като едно сребристо сияние на лунната светлина, се използваше от телцето й, за да произвежда кожата, косата, костите. Въздухът се превръщаше във Фиона и заслужаваше — а не изискваше — да бъде обичан. Подреждането на материята беше единственото усилие на Живота, независимо дали ставаше въпрос за безразборна поредица от самовъзпроизвеждащи се молекули в праисторическия океан, английска парна фабрика, превръщаща нишките в платове, или спящата в леглото си Фиона, която превръщаше въздуха във Фиона.