Джон Пърсивал Хакуърт беше инженер. Повечето инженери бяха разпределени по миниатюрни стаички със сгъваеми легла, но Хакуърт носеше по-високото звание на „артифекс“ и беше изпълнявал ролята на групов ръководител в същия проект, поради което му се полагаше самостоятелна стая във втора класа с двойно легло, както и едно сгъваемо за Фиона. Пиколото донесе багажа им за през нощта, точно когато „Етер“ се отделяше от мачтата си за закрепване — двайсетметрова диамантеноподобна подпорна конструкция, която вече се бе размила в гладката като билярдна маса повърхност на игрището за крикет, докато корабът се обръщаше на юг. Понеже се простираше много близо до източника „Виктория“, паркът беше осеян с катахтонни тръби от Захранването, което означаваше, че в този район могат да бъдат отглеждани всякакви видове растителност за много кратко време.
Каютата на семейство Хакуърт беше в дясната част на кораба, поради което докато се отдалечаваха с нарастваща скорост от Ню Шузан, можеха да наблюдават залеза над Шанхай, който блестеше в червеникави оттенъци през вечната пелерина от дим над града. Гуендолин един час чете приказки на Фиона, за да заспи, докато Джон прочете от първа до последна страница вечерното издание на „Таймс“, след което разхвърля няколко документа по малкото бюро на каютата. Малко по-късно двамата се преоблякоха във вечерните си дрехи, като се движеха съвсем внимателно в здрача, за да не разбудят Фиона. В девет часа те излязоха в коридора, заключиха вратата и тръгнаха по посока на звуците от големия оркестър в главната бална зала на „Етер“, където танците тъкмо започваха. Подът на балната зала представляваше една огромна плоча от прозрачен диамант. Осветлението беше сведено до минимум. Докато летяха във вихъра на валса, менуета, линдито и груповото реге в тъмнината на нощта, те сякаш се носеха над блестящата, осветена от луната повърхност на Тихия океан.
Изгревът посрещна трите въздушни кораба над южно Китайско море. Не се виждаше никаква суша. По тези места океанът бе относително плитък, но това беше известно само на Хакуърт и неколцина други инженери. Семейство Хакуърт се наслаждаваха на доста приятна гледка от прозореца на каютата си, но Джон се събуди рано, отиде в балната зала и си разчисти едно местенце върху диамантения под, след което поръча на сервитьора еспресо и сутрешното издание на „Таймс“. Възнамеряваше да си прекара приятно времето, докато Гуен и Фиона оправят сутрешните си тоалети. Навсякъде около него се чуваха гласовете на деца, които разсъждаваха какво ли точно ще се случи.
Гуен и Фиона пристигнаха достатъчно късно, за да може на Джон да му стане скучно. Той бе извадил от джоба си механичния часовник и го беше погледнал поне десетина пъти, докато накрая просто го бе оставил в едната си ръка и бе започнал нервно да щрака капачето му. Гуен кръстоса дългите си крака и красиво простря поли около себе си, когато седна на прозрачния под, като с това привлече яростните погледи на няколко жени, които останаха прави. Джон обаче се успокои, когато видя, че тези жени са инженери от относително нисък ранг или пък жени на такива; на тези с по-висок ранг едва ли щеше да им се наложи да дойдат в балната зала.
Фиона се тръшна на дланите и коленете си и съвсем директно залепи лице върху диаманта, с вдигнати задни части. Хакуърт хвана ръбовете на панталона си, пооправи ги малко и се подпря на едно коляно.
Коралът с изкуствен интелект изникна от дълбините така напористо, че Хакуърт се стъписа, макар че той беше участвал в проектирането му и бе присъствал на всички пробни пускания. Когато го гледаше през тъмната повърхност на Тихия океан, на човек му се струваше, че наблюдава някаква експлозия през прозорец с натрошено стъкло. На Джон гледката му приличаше на това да излееш цяла цистерна гъста сметана в чаша с кафе, да видиш как се отблъсква от дъното на чашата в едно турбулентно фрактално разцъфване, което се втвърдява в момента, в който се стрелне към повърхността. Скоростта на този процес беше едно добре премерено жонгльорство; в действителност коралът бе започнал да се развива на дъното на океана преди три месеца, черпейки енергията си от един свръхкорен, който бяха засадили по цялото океанско дъно специално по този повод, като бяха извлекли необходимите атоми директно от морската вода и разтворените в нея газове. Процесът, който протичаше там долу, приличаше на невъобразим хаос и в известен смисъл си беше точно това; всяка литокула обаче знаеше къде точно трябва да отиде и какво точно трябва да направи. Представляваха четиристенни тухлички от калций и въглерод с размерите на макови семенца и всяка от тях беше снабдена със собствен източник на енергия, мозък и навигационна система. Отлепиха се от дъното на океана по сигнал, даден от принцеса Шарлот — със събуждането си тя бе открила под възглавницата си малко пакетче, беше го разопаковала и видяла, че вътре има златна свирка, окачена на верижка, бе излязла на балкона си и бе надула свирката.