Варлам Шаламов
Диамантената карта
През тридесет и първа година във Вишера често имаше гръмотевични бури.
Правите къси светкавици разсичаха небето подобно на мечове. Ризницата на дъжда проблясваше и звънтеше; скалите приличаха на руини на замък.
— Същинско средновековие — каза Уилямсън, като скочи от коня си. — Лодки-еднодръвки, коне, камъни… Ще си починем при Робин Худ.
Огромно, сякаш двукрако дърво се издигаше на един хълм. Вятърът и старостта бяха обелили кората от стволовете на двете сраснали се тополи — босокракият гигант наистина приличаше на шотландския герой. Робин Худ шумеше и размахваше ръце.
— До вкъщи има точно десет километра — каза Уилямсън, докато връзваше конете за десния крак на Робин Худ.
Скрихме се от дъжда в малката пещера под ствола и запалихме по цигара.
Началникът на геологопроучвателската група Уилямсън не беше геолог. Бил военен моряк, командир на подводница. Подводницата се отклонила от курса и изплувала край бреговете на Финландия. Пуснали екипажа, ала по заповед на Манерхайм командирът прекарал половин година в огледална килия. В края на краищата освободили Уилямсън, той пристигнал в Москва. Невропатолозите и психиатрите настояли да бъде демобилизиран, понеже трябвало да работи някъде на чист въздух, в гора, сред планини. Така станал началник на геологопроучвателската група.
От последното пристанище се изкачвахме десет денонощия нагоре по планинската река — тласкахме с пръти лодката-еднодръвка покрай бреговете. Вече пето денонощие пътувахме на коне, понеже реката вече я нямаше — беше останало само каменистото й русло. Още един ден конете вървяха през тайгата, по пътека за товарни животни — пътят изглеждаше безкраен.
В тайгата всичко става неочаквано, всяко нещо е явление: луната, звездите, животните, птиците, хората, рибите. Без да забележим, гората стана по-рядка, храстите се раздалечиха, пътеката се превърна в път и пред нас изникна огромна, покрита с мъх тухлена сграда с прозорци без стъкла. Бяха с кръгла форма и приличаха на бойници.
— Откъде са се взели тухли тук? — попитах, поразен от необичайната стара постройка насред тайгата.
— Браво — провикна се Уилямсън, като рязко спря коня си. — Направи ти впечатление, нали? Утре всичко ще ти стане ясно!
Но и на другия ден не можах да разбера нищо. Отново бяхме на път, препускахме по странно правия друм през гората. На места прекосявахме млади брезови горички, елите от двете страни на пътя си протягаха една на друга стари, космати клони, станали рижи от годините, ала нито за миг не закриваха синьото небе. Сякаш пораснала направо от земята като дърво без клони и листа, стърчеше покрита с ръжда ос на вагон. Спряхме конете.
— Това е теснолинейка — каза Уилямсън. — От завода до склада — онзи, тухленият. Ето, чуй. Някога, още по царско време, тук е имало белгийска концесия за желязна руда. Завод, две доменни пещи, теснолинейка, селище, училище, певици от Виена. Концесията носела голяма печалба. Спускали желязото с шлепове по реката, по време на пролетното и есенното й прииждане. Срокът на концесията изтичал през 1912 година. Руските промишленици начело с княз Лвов не ги ловял сън от приказните печалби на белгийците и се примолили на царя да им разреши те да продължат работата. Успели — срокът на концесията на белгийците бил прекратен. Чужденците не пожелали да им бъдат заплатени разходите. Отишли си. Но, заминавайки, взривили всичко — и завода, и доменните пещи, не оставили камък върху камък от селището. Разглобили дори теснолинейката — до последната релса. Всичко трябвало да се започне отначало. Княз Лвов не предполагал, че ще стане така. Не успели да започнат преди войната. След нея дошла революцията, гражданската война.
— И ето че сега, през 1930 година, сме тук. Ето ги пещите — Уилямсън посочи някъде надясно, но освен буйна зеленина не видях нищо друго. — А това е заводът.
Пред нас се простираше обширна плитка клисура, падина, обрасла с млада гора. В средата на клисурата имаше някаква гърбица, която смътно напомняше останките на разрушена сграда. Тайгата бе покрила руините на завода и на прекършения комин, като на скален зъбер, беше кацнал сивокафяв ястреб.
— За да го видиш, трябва да знаеш, че тук е имало завод — обади се Уилямсън. — Завод без хора. Бива си го. Само за двадесет години. Двадесет поколения треви: див праз, острица, върбовка… И цивилизацията я няма. А на заводския комин е кацнал ястреб.
— При хората този път е много по-дълъг — казах аз.
— Много по-къс — поправи ме Уилямсън… — Нужни са по-малко човешки поколения.
И без да почука, той отвори вратата на най-близката къща.