— Да, къщата на Бомзе.
Лидина се озърна към важната петербургска птица и жандармите, които бяха тръгнали към бързия влак.
— Нали ще ме спасите? — Рибников се дръпна в сянката на вагона.
— Разбира се! — върху лицето на Гликерия Романовна се изписа решителност, дори безразсъдност, както когато дръпна внезапната спирачка. — Дори знам кой ви е откраднал чертежите! Оня противен тип, който ми се нахвърли! Ето защо е бързал толкова! И най-вероятно тъкмо той да е взривил моста!
— Как така взривил? — не смогваше да настига мислите й обърканият Рибников. — Защо така решихте? Как би могъл да го взриви?
— Откъде да знам, аз да не съм военен?! Хвърлил е някаква бомба през прозореца например! Ще ви отърва, разбира се! Няма и нужда да се криете под влака! — провикна се тя вече в движение: толкова рязко се втурна да пресрещне жандармите, че щабкапитанът нямаше време да я задържи.
— Кой е шефът тука? Вие ли сте? — скочи тя към елегантния господин с посребрени слепоочия. — Имам важно известие!
Рибников тревожно присви очи, надникна под вагона, но беше вече късно да се крие там, множество очи бяха насочени към тях. Щабкапитанът стисна зъби и тръгна след Лидина.
Тя пък беше хванала посребрения за ръкава на пардесюто и нареждаше с невъобразима скорост:
— Знам кого търсите! Тук имаше един човек, един много неприятен брюнет, безвкусно облечен, с диамантен пръстен — камъкът беше огромен, но съмнителен. Ужасно съмнителен тип! Бързал бил за Москва! Всички останаха тук, повечето дори помагаха за спасяването на хората от реката, а той си взе багажа и замина. И то не просто замина. Когато пристигна първата каруца да кара ранените, той подкупи каруцаря. Даде му много пари и замина с него. И не качи нито един ранен!
— Да, наистина — сети се и началникът на влака. — Пътникът от втори вагон, шесто купе. Видях го, даде на селяка цяла стотарка — за каруца! И заминаха към гарата.
— Ама чакайте, още не съм свършила! — ядосано махна с ръка Лидина. — Чух го да пита оня селянин дали има маневрен локомотив на оная гара. Искал е да плати и на машиниста, та да избяга по-бързо. Нали ви казвам, ужасно подозрителен тип!
Рибников напрегнато слушаше, очаквайки тя всеки момент да отвори дума за изчезналия тубус, но чудесната Гликерия Романовна пропусна това особено подозрително обстоятелство, с което за пореден път учуди щабкапитана.
— Интерееесно — проточи господинът с посребрените слепоочия и с енергичен жест повика един жандармски офицер. — Поручик! Пратете някого оттатък. Там в инспекторския вагон е слугата ми, китаеца, вие го познавате. Да п-побърза на бегом насам. Аз ще съм на гарата.
И бързо закрачи покрай композицията.
— А бързия влак какво да го правим, господин Фандорин? — провикна се след него поручикът.
— Пускайте го! — отрони пелтекът, без да спира.
Въртящият се наблизо човечец с простовата физиономия и увиснали мустаци щракна с пръсти — към него моментално се втурнаха двама безлични мъже. Тримата си зашепнаха нещо.
Гликерия Романовна с вид на победителка се обърна към Рибников.
— Ето, видяхте ли колко добре се нареди всичко? Няма нужда да се криете като заек из храстите. И чертежите ще се намерят, ще видите.
Но щабкапитанът не гледаше нея, а гърба на човека, когото поручикът бе нарекъл Фандорин. Жълтеникавото лице на Василий Александрович бе заприличало на замръзнала маска и в котешките му очи проблясваха странни искрици.
Нака-но-ку
Сричка първа, в която Василий Александрович взема отпуск
В Москва се разделиха приятелски и, разбира се, не завинаги — Рибников обеща непременно да намине, щом си уреди нещата.
— Ама наистина настоявам, бъдете така добър — строго рече Лидина и му стисна ръка. — Притеснявам се за вашия тубус.
Щабкапитанът я увери, че сега вече ще намери някакъв начин да се измъкне, и се сбогува с очарователната дама със смесени чувства. Изпитваше и съжаление, и облекчение, при което последното беше по-силно.
Той тръсна глава, отпъди неуместните мисли и преди всичко се отби до телеграфното бюро на гарата. Там го чакаше телеграма до поискване: „Управата фирмата честити бляскавия успех възраженията отпадат пристъпвайте реализация проекта. Ще уведомя получаването стоката“.
Явно признаването на заслугите му, а още повече и отпадането на въпросните възражения беше важно за Рибников. Той грейна и дори си затананика за тореадора.