Нещо се промени в маниерите на щабкапитана. Униформата все така висеше на раменете му (а след нощните приключения дори се беше попрокъсала тук-там), но раменете на Василий Александрович се изпънаха, очите му блеснаха и десният крак също престана да му създава проблеми.
Рибников бодро изтърча по стълбите до втория етаж, където се намираха служебните помещения, приседна в нишата на един прозорец, откъдето се виждаше целият широк и празен коридор, и извади от джоба си бележник, пълен с цитати и афоризми за всякакви житейски ситуации. Тук фигурираха и сакралните: „Куршумът е глупак, щикът — юнак“, „Руснаците запрягат бавно, но карат бързо“ и „Пияна глава е добре, умна — дваж по-добре“, а последната от максимите, привлекли вниманието на Василий Александрович, бе следната: „Макар и Иванов Седми, ти си глупак. А. П. Чехов.“17
След Чехов страниците бяха бели, но щабкапитанът извади плоско шишенце с безцветна течност, изля капка върху хартията, разтри я с пръст и върху листа се появиха някакви странни писмена като преплетени змийчета. Така постъпи и със следващите няколко страници — върху тях също излизаха странните драскулки. Рибников известно време ги разглеждаше внимателно. Замисли се, размърда устни, повтаряйки си нещо, за да го запомни. След някоя и друга минута нарисуваните змийчета изчезнаха от само себе си.
Той пак се върна в телеграфното бюро и прати две спешни телеграми — до Самара и до Красноярск. Съдържанието им беше еднакво: молба до получателя да пристигне в Москва „по уречения въпрос“ и съобщение, че му е запазена стая „в същия хотел“. Щабкапитанът подписа и двете депеши с името Иван Гончаров.
С това спешните работи май свършиха. Василий Александрович влезе в ресторант и си похапна на корем, при това изобщо не пестеше — дори си позволи да поръча един коняк. Остави и бакшиш на сервитьора — не екстравагантен, но приличен.
И това беше само началото на чудната метаморфоза на смачкосания армеец.
От гарата щабкапитанът стигна до Кузнецкия мост, където влезе в магазин за облекло. Съобщи на продавача, че е уволнен от служба поради раняване и желае да се обзаведе с прилични дрехи.
Купи си два хубави летни костюма, сако, няколко панталона, трандафори с гамаши, американски обувки с дебела подметка, английски каскет, сламена шапка и половин дузина ризи. Преоблече се в магазина, захабения мундир прибра в куфар, а сабята нареди да му увият в хартия.
И още нещо интересно: Рибников пристигна в магазина с най-обикновен файтон, а си замина с лакирана карета — от ония, дето само да те вземат струва половин рубла.
Пред печатницата на Фухтел елегантният пътник слезе и освободи каретата. Влезе вътре да си получи поръчката — сто cartes de visite на кореспондент от телеграфната агенция Ройтер, като името и бащиното на картичката си бяха неговите, на Рибников — Василий Александрович, но фамилията беше съвсем различна — Стен.
Оттук новоизлюпеният господин Стен (или не, за да не се бъркаме, нека си остане Рибников) потегли с каляска от най-скъпите, по пет рубли. Нареди да бъде откаран на „Чистие пруди“ в пансиона „Сен Санс“, но първо да се отбият някъде за букет бели лилии. Напетият кочияш почтително кимна: „Ясно, господине.“
Оградата на двуетажната къща в стил ампир излизаше на самия булевард. Гирляндата разноцветни лампички, увита около портата, подсказваше, че пансионът вероятно изглежда много гиздаво по вечерно време. Но в момента и дворът, и мястото за каляски бяха празни, а високите прозорци белееха със спуснати завеси.
Рибников се осведоми у дома ли си е графиня Бовада и подаде на портиера своята визитка. След по-малко от минута от дълбините на дома, който се оказа доста по-просторен, отколкото изглеждаше отвън, изплува пищна дама — вече не в първа младост, но не и стара, много поддържана и толкова добре гримирана, че само опитен взор би открил следите на козметичните уловки.
Щом графинята видя Рибников, леко хищното й лице сякаш се стегна, но още в следващия миг светна в любезна усмивка.
— Драги приятелю! Скъпоценни… — тя хвърли кос поглед към визитната картичка: — Скъпоценни Василий Александрович! Безумно се радвам да ви видя! И помните, че обожавам белите лилии! Колко любезно!
— Аз никога нищо не забравям, мадам Беатрис — наведе се към блестящите пръстени по ръката й бившият щабкапитан.
При тия думи стопанката машинално докосна великолепните си пепеляви кичури, скулптирани във висока фризура, и неспокойно се загледа в наведения тил на галантния гостенин. Впрочем, докато Рибников се изправи, прелестната усмивка отново заигра по пълните устни на графинята.