Ясно. Матросите са се сбили и са строшили нечия глава с щека за билярд. Редовно изпълнение.
— Утре сутринта! — викна й Локстън. — Кажи на шефа, че сутринта ще изпратя констебъл!
— Не може сутрин! Тирява сега! Маторосу умирар!
— Какво искаш, да му залепя тиквата ли? Бягай, бягай, момиче. Утре, казах.
Тя пак задрънча със звънеца, но сержантът вече се беше успокоил и се прибираше към кабинета си. Как ли пък не, ще им търчи началникът на полицията за щяло и нещяло по нощите. Нямаше да тръгне, дори да не бяха важните документи в пазвата му.
Когато звънецът най-накрая млъкна, стана съвсем тихо. Уолтър не чуваше дори собствените си крачки — обутите с чорапи крака стъпваха по пода без звук. Ако не беше тая абсолютна тишина, сержантът никога не би чул лекото шумолене зад вратата на кабинета.
Вътре имаше някой!
Локстън се вцепени, сърцето му препусна в галоп. Долепи ухо на ключалката — да! Някой ровеше в бюрото, вадеше чекмеджетата.
Ах, кучите синове, как го бяха измислили! Измъкнаха го от стаята и… Но как са влезли вътре? Той беше заключил на излизане!
Почакайте само, мръсници!
Хвана револвера с лявата ръка, безшумно мушна ключа в ключалката. Врътна го, дръпна със замах вратата, втурна се в стаята:
— Стой! Стрелям!
И като нищо щеше да стреля, но го очакваше изненада. Пред бюрото стърчеше дребна фигурка, висока не повече от три фута. В първия момент Уолтър си въобрази, че още спи и сънува джуджето.
Но когато щракна запалката и светна газта, се оказа, че това не е никакво джудже, а малко японско момче, съвсем голо.
— Ти кой си? — увисна ченето на Локстън. — Откъде се взе? Как влезе?
Малкият дявол чевръсто се шмугна към прозореца, скокна като маймуна, мушна се между прътите на решетката и за едното нищо да се изниже, но сержантът не го допусна — затърча се, успя да го хване за крака и да го изтегли обратно.
Поне се изясни отговорът на третия въпрос. Хлапето се бе промушило през прозорчето. То беше тясно дори за такова мъниче, личеше си от драскотините по бедрата. Явно затова е гол — дрехите щяха да му пречат.
Ама че работа. Сержантът бе очаквал кого ли не: шпиони, убийци, коварни нинджи, а вместо тях — тая торба кокали.
— Отговаряй! — той сграбчи тънките рамене на хлапака и го разтърси. — Катару! Даре да? Даре окутта100?
Негодникът гледаше огромния американец, без да мига. Лицето му обърнато нагоре — тясно, с остър нос — бе напълно безстрастно и непроницаемо. Пор, истински пор, помисли си сержантът.
— Мълчиш, а? — каза той заплашително. — Ей сега ще ти развържа езика! Мита ка?101
Той разкопча колана си и го измъкна от панталона.
Момчето (осемгодишно, не повече) гледаше Локстън със същия безразличен, уморен поглед на старец.
— Е? — кресна сержантът с най-страшния си глас.
Но странното дете не се уплаши, ами май дори се развесели. Устните му трепнаха и се разтеглиха, сякаш не можеше да удържи усмивката си. Между белите зъби се появи черна тръбичка. Нещо просвири и на сержанта му се стори, че някаква оса го е ужилила в гърдите.
Той погледна учуден надолу — от ризата до сърцето му стърчеше нещо лъскаво. Игла? Но откъде се е взела?
Посегна да я издърпа, но ръцете му не помръдваха.
После всичко забуча, затрещя и Уолтър се видя легнал на пода. Момчето, което току-що го гледаше от долу на горе, сега бе надвиснало отгоре му — огромно, закриващо целия таван.
Неправдоподобно голяма ръка се протегна към Локстън, ставаше все по-голяма и по-голяма. После настана тъмнина, заглъхнаха звуците. Леки пръсти опипваха гърдите му и го гъделичкаха.
Хвръкналата глава
В сумрака на гаснещия дълъг ден Асагава отиде до трийсет и седми пристан. Това бе специален полицейски кей за арестувани лодки. Там от три седмици стоеше завързана „Каппа-мару“, голяма рибарска гемия, задържана по подозрение за контрабанда. В последно време из залива се въртяха джонки от Хонконг и Аомън. Кръстосваха в неутрални води, чакаха луната да се скрие и откъм брега да дойдат бързоходни лодки, които да приберат сандъците с вино, чувалите с кафе, балите тютюн, кошниците с опиум. Братята Сакаи, собствениците на гемията, бяха паднали в ръцете на полицията и сега лежаха в затвора, а инспекторът измисли полезно приложение на тяхното корабче.
Той огледа трюма. Беше сух и просторен. Веднага си личеше, че тук отдавна не са превозвали риба. Тесничко е за хора, пък и не е много удобно, ама ще се оправи, да не е принц? Макар че всъщност си е тъкмо принц, усмихна се неволно Асагава.