Планът беше прост. Поема от вицеконсула важния свидетел, вкарва го в трюма на „Каппа-мару“, откарва гемията по-далеч от брега, пуска котва. Демонтира и взема със себе си руля и платното, заключва лебедката на веригата, за да не се роди в княжеската глава, замаяна от морфина, мисълта да вдигне котва. Нека се поклатушка по вълните някой и друг ден. Нито ще може да избяга, нито има кой да го закачи. А на пристана ще сложи пост уж за наблюдение на конфискуваните плавателни средства.
Сега, в късния следобед, около пристана се мотаеха хора, но преди разсъмване няма да има жива душа. Всичко би трябвало да мине гладко.
Убедил се, че всичко с гемията е наред, инспекторът си тръгна.
Миналата нощ и последвалият я ден бяха изпълнени със събития. В живота на всекиго непременно има момент, който представлява висшата точка на неговото съществувание. Много често човек не си дава сметка за това и чак по-късно, оглеждайки се назад, се усеща: ето го онова най-важно нещо, заради което вероятно съм дошъл на тоя свят. Но вече е късно, няма връщане назад и нищо не можеш да поправиш.
Но Асагава знаеше, че тъкмо сега преживява висшия момент на живота си, и бе твърдо решен да не разочарова своята карма. Кой би могъл да предположи, че синът и внукът на обикновени йорики ще се озове в центъра на голямата политика, ще държи в ръцете си съдбините на империята? Не зависи ли от него накъде ще тръгне Япония, каква ще бъде силата, която ще я управлява?
Не беше в характера на японеца да се хвали, но днешният ден бе наистина специален, с такъв ден човек може да се гордее. И той си бе позволил да се погордее малко, в крайна сметка нали не го правеше на глас.
Началникът на Крайбрежния участък на Йокохамската туземна полиция живееше на хълма Ноге, където държеше стая в хотел „Момоя“. Заведението беше скромно, но прилично, цената не беше висока, храната беше великолепна (на първия етаж правеха прекрасна юфка), а имаше и още едно обстоятелство от особено значение за един неженен мъж.
Тъкмо това обстоятелство (то беше от женски пол, казваше се Емико и нему, по-точно на нея принадлежеше „Момоя“) веднага лично сервира вечерята в стаята му.
Асагава, който бе сменил тесните европейски дрехи с тънка юката, седеше на възглавничка и блажено наблюдаваше шетнята на Емико: как тя поръсва горещата юфка със стрити сушени водорасли, как налива от шишенцето затоплено саке. Подвързаната папка с документите бе мушната под разстлания дюшек.
Тя не си тръгна и след като инспекторът благодари и започна с шум да засмуква парещата „соба“ и да щипва с пръчиците от отделна чинийка любимата си маринована ряпа. Поруменелите бузи на Емико и сведеният й поглед подсказваха любовния й копнеж. Макар че Асагава беше уморен до смърт и искаше поне малко да поспи до разсъмване, не беше учтиво да обижда жената с пренебрежение. Затова, след като завърши трапезата си с чаша превъзходен ечемичен чай, той произнесе фразата, която имаше специален смисъл за двама им:
— Колко си красива днес.
Емико пламна, закри лице с широкия си ръкав. Прошушна:
— Ах, защо говорите такива неща… — докато развързваше шнура, който крепеше пояса на кимоното.
— Ела при мен — протегна ръце инспекторът.
— Не бива. Клиентите чакат — пошепна тя с издрезгавял от страст глас, вадейки фибите от косата си.
От нетърпение даже не разви пояса си докрай. Освободи едното рамо, после другото и поривисто дръпна кимоното през глава, по най-неграциозния начин. Тъкмо такава я харесваше най-много. Жалко, че днес не му беше до любов.
— Чаках те цялата минала нощ… — прошепна тя, докато пропълзяваше на четири крака към постелята.
Асагава погледна под око дали папката не се подава под тънкия футон и легна пръв.
Щом Емико със стон се отпусна отгоре му, твърдият ъгъл на папката се впи в гръбнака му, но нямаше как, трябваше да търпи.
Но ето че дългът на учтивостта бе изплатен, стопанката се върна към работата си, Асагава с пъшкане разтри вдлъбнатината на гърба и духна лампата. По изграден още в детството навик той легна на една страна, сложи ръка под бузата и моментално заспа.
През хартиените стени се носеха всевъзможни звуци: в кръчмата гълчаха клиентите, в съседната стая хъркаше настаненият там търговец на ориз. Всичкият тоя шум беше обичаен и не пречеше на съня му, макар че инспекторът спеше леко. Когато от тавана върху татамито му падна хлебарка, Асагава веднага отвори очи и ръката му сама се плъзна под дървената възглавница, където държеше револвера си. Втория път инспекторът се събуди от дрънченето на капака на малкия порцеланов чайник, който винаги стоеше до главата му. Земетресение, но съвсем леко, веднага се ориентира Асагава и пак заспа.