Зелената лампа светеше мирно, в ъглите на кабинета се гушеха уютни сенки. Къщата спеше. Двете дъщери, Бет и Кейт, вече бяха прочели молитвата си и си бяха легнали. Спазвайки отдавна приетия обичай, на който Туигс много държеше, те бяха дошли преди сън да целунат баща си — Бет по дясната буза, Кейт по лявата.
По-голямата се бе превърнала в истинска красавица, същата като покойната Джени, помисли си Туигс (тая мисъл го спохождаше всяка вечер, когато пожелаваше на дъщерите си „лека нощ“). Кейт все още беше грозното пате и съдейки по широката й уста и дългия нос, не се очертаваше да стане хубавица, но той се притесняваше за нея по-малко, отколкото за голямата, която беше мълчалива, умислена, дай й само романи да чете, докато тая е жива, весела, младежите харесват такива. Вече няколко пъти се беше случвало: завърти се някой ухажор покрай Бет и неусетно се прехвърли към по-малката й сестра — с нея хем не е толкова трудно, хем е по-весело.
Средновековните нинджи бяха използвали за кореспонденция не общоприетите йероглифи, а специална азбука, така наречените „букви шиндай“, древна писменост, която напомняше следите, оставени от пропълзяла по мокрия пясък змия.
Така, дай да видим как се пише с тия драскулки знакът „бу“.
Сега „ру“.
А какво пише в кръгчето? Съвсем други знаци. Първият прилича на три змии.
Вторият — на цяло кълбо змии.
Почакайте, сър! Тия заврънкулки също ги има в азбуката. Първата представлява сричката „то“, втората — сричката „ну“ или просто „н“.
Хм. Озадаченият Туигс се почеса по носа. Защо пък тону? Какво общо има тук тону? Нещо не пасва.
Изглежда, записите в схемата не просто са направени със секретната азбука на нинджите, но са и допълнително шифровани — една буква означава друга. Добре, това е още по-интересно.
Докторът хищно потропа с нокти по масата, предвкусвайки дълга и завладяваща работа. Отпи силен чай от чашата, потърка длани.
Напред, сър!
Най-изисканата наслада от всички, които са дадени на човека, е да си размърдва мозъка.
И така, и така, и така…
Известно ни е, че Суга обозначава „бу“ с буквата „то“, а „ру“ с буквата „ну“. Тия знаци се срещат и в другите кръгчета: първият три пъти, вторият — един.
Продължаваме.
Той взе лупата, вгледа се в кръгчето по-внимателно. Какви са тия мънички чертички над трите змийчета? Замърсено ли е? Не, написано е с туш. Прилича на нигори, знак за звънкост, с помощта на който сричката „ка“ се превръща в „га“, „та“ в „да“, „са“ в „дза“. Точно така — „бу“ е звънка сричка, задължително трябва да има нигори.
Туигс умислено прерисува кръгчето и двата знака в него.
Без шифър това щеше да се прочете така: звънко „то“ (иначе казано, „до“) плюс „ну“ или „н“.
Момент, момент…
Развълнуван, докторът разтърка плешивото си теме, приповдигна се на стола. Но в тоя най-ключов момент тихо задрънча закрепеният над бюрото нощен звънец — собственоръчно изобретение на Ланселот Туигс: електрическите проводници отиваха от вратата към кабинета и спалнята, за да не се будят момичетата от късните пациенти.
Ядосаният лекар тръгна към вратата, но не стигна — спря се в коридора. Не бива! Мистър Асагава го бе предупредил най-строго: никакви нощни визити, да не се отваря на никого.
— Докторе! Вие ли сте? — обади се глас отвън. — Доктор Туигс? Видях табелката на вратата ви. Помогнете ми, за Бога!
Развълнуван, едва ли не плачещ мъжки глас с японски акцент.
— Аз съм Джонатан Ямада, старшият продавач на фирма „Саймън, Евърс и компания“. Отворете, в името на господа Исуса Христа!
— Какво има? — попита Туигс, който не възнамеряваше да отваря.
— Жена ми ражда!
— Но аз не съм акушер. Нужен ви е доктор Бъкъл, той живее на…
— Знам! При него отивахме с жена ми! Но каляската се обърна! Тук зад ъгъла! Докторе, моля ви! Тя има рана на главата, кръв! Ще умре, докторе!
Ако беше нещо друго, Ланселот Туигс едва ли щеше да отвори, понеже беше човек, който държи на думата си. Но си спомни горката Джени, собствената си безпомощност и безизходното отчаяние.
— Момент… Момент.
Той отключи вратата, без да сваля верижката. Видя пълен японец с бомбе и редингот, с лице, обляно в сълзи, който моментално падна на колене и протегна към доктора ръце.
— За Бога! По-бързо!
Улицата беше съвършено празна.