— Къде ме водите?
— На едно по-сигурно място — обясни титулярният съветник и Онокоджи веднага се успокои.
— Пък аз дочух във вашето жилище един женски глас — лукаво подметна той. — И тоя глас ми се стори познат. Мноого познат.
— Това не е ваша работа.
До трийсет и седми пристан имаше доста път, князът успя да се свести от наркотика. Спря да бъбри, все по-често се озърташе нервно, но вече не питаше за нищо. Като че зъзнеше — раменете му ситно потрепваха, а може това да беше и следствие от инжекцията.
Накрая май стигнаха. Фандорин видя изрисуваните с бяла боя върху един схлупен годаун цифри 37. От брега към морето се беше проточил дълъг кей, чието начало осветяваше фенер, а краят се губеше в мрака. Там скърцаха въжетата, с които бяха завързани поклащащите се чернеещи лодки.
Глухо отекнаха дъските под крачките им, някъде в ниското плискаше вода.
Тъмнината не беше непрогледна, небето вече сивееше като пред изгрев. Най-сетне стигнаха края на кея. Там стърчеше мачтата на голяма лодка, а пред нея върху навито въже бе седнал Асагава с полицейска униформа: виждаше се кепето му и широката пелерина.
Ераст Петрович с облекчение пусна лакътя на спътника си, махна с ръка на инспектора.
Онзи отвърна с махване. От лодката ги деляха двайсетина крачки.
Странно, рече си изведнъж титулярният съветник. Защо не стана да ни посрещне?
— Я чакайте — каза Фандорин на княза и спря. В тоя момент седящият човек се изправи и се оказа, че е доста по-нисък на ръст от Асагава. „Изпратил е друг полицай да го замести?“, мина през ума на Ераст Петрович, а ръката му вече вадеше от джоба револвера — предпазливостта не пречи.
И се случи нещо невероятно.
Полицаят хвърли кепето, изхлузи пелерината и — изчезна. Под дрехите нямаше нищо освен чернота.
Князът изписка, пък и Фандорин го обхвана мистичен ужас. Но в следващия миг мракът се размърда и пролича, че силует в черно се движи бързо към тях.
Нинджа!
Онокоджи нададе вой и търти да бяга, а вицеконсулът вдигна херщала и стреля.
Черната фигура не тичаше направо, а на зигзаг, ту приклякаше, ту отскачаше и вършеше всички тия маневри с невъобразима скорост — Фандорин не успяваше да мести цевта.
Втори изстрел, трети, четвърти, пети, шести, седми. Нито един куршум ли не уцелваше? Но разстоянието бе само петнайсет, десет, пет крачки!
Озовал се в непосредствена близост до Ераст Петрович, невидимият подскочи високо и с крак изрита херщала (вече безполезен) от ръката на слисания Фандорин. Револверът затрополи по дъсчения кей, а вицеконсулът видя право пред себе си в прореза на черната маска две очи — като два разжарени въглена.
Беше невъзможно да забравиш тия очи, щом си ги видял веднъж.
Беше той! Той! Укротителят на змии, човекът без лице! Той беше жив!
Макар че не разбираше как е възможно това, пък и въобще нищо вече да не разбираше, титулярният съветник все пак не смяташе просто така да си даде живота.
Както и в случая със Суга, той зае бойна стойка и — ура! — лакътят му успя да отбие първия удар с крак. Сега според науката джуджуцу следваше да се развие успехът и да се премине в атака. Ераст Петрович посегна (с движение, по-уместно в бокса), но не улучи противника си — той приклекна, остави юмрука да мине над главата му, изправи се като пружина и краката на Фандорин се откъснаха от пристана. Титулярният съветник политна, въртейки се във въздуха, и не мислеше за нищо, докато траеше тоя удивителен полет. После пък, когато удари глава в ръба на пристана, изобщо не му беше до мислене — той видя ярка светлина, чу страхотно неприятно изпращяване и край.
Но студената вода, в която тялото на победения вицеконсул се стовари с плясък, му върна сетивата. И първата му мисъл (още преди да изплува на повърхността) беше: защо съм жив? Булкокс със сигурност е заповядал да ме убият!
По лицето му се стичаше кръв, ушите му пищяха, но Ераст Петрович не смяташе да губи свяст. Той се хвана за хлъзгавото дърво, набра се нагоре и успя някак да се изкатери на кея.
През шума и огнените кръгове, които чуваше и виждаше, си проправи път втора мисъл. Какво става с княза? Успял ли е да избяга? Имаше време да го стори. Ако е успял, къде да го търси сега?
Но не се наложи да търси княза. Ераст Петрович го разбра, щом видя тъмната купчина, стоварена под единствения фенер, сякаш там бе изсипан чувал парцали.
Олюляващият се Фандорин тръгна по кея, затиснал с пръсти кървящата ожулена рана. Изобщо не мислеше за невидимия човек, понеже твърдо знаеше — ако оня искаше да го убие, щеше да го стори.
Веселякът гуляйджия лежеше по очи. Над яката, забита дълбоко във врата му, блестеше стоманена звездичка. Титулярният съветник дръпна с два пръста и я извади, от раната веднага потече кръв. Метателно оръжие, досети се вицеконсулът и внимателно докосна острите ръбове на звездичката. При това изглежда намазано с нещо.