След тая достойна във всяко отношение реплика, произнесена с превъзходен другарски укор, капитан-лейтенантът се оттегли. Не изрече ни дума повече, за да не разваля ефекта. Просто се изправи, отривисто кимна по военному, отрони само: „Господа“ — и величествено си тръгна.
Доронин се изправи, но не мръдна от мястото си.
— Сирота ще ви изпрати — рече той спокойно. Изчака малко агентът да се отдалечи и добави доста по-емоционално: — Мррръсник! Лъга през цялото време. Хич няма да чака двайсет и четири часа. Ще напише доноса веднага, още във вагона. И тутакси ще го проводи до министерството, при това непременно с копие до Трето отделение. А за да не изглежда като банален донос, ще добави всички тия врели-некипели относно Жълтата опасност, които репетира пред нас. И най-отвратителното е, че на всички в Петербург това ужасно ще се хареса — консулът уморен седна в креслото. — Ще ме изгонят, оставката е най-малкото, което ме чака… И да върви по дяволите службата — изведнъж весело тръсна глава той. — Ще мина и без нея. Но няма да се върна в Русия. Ще се натурализирам и ще се превърна в японец. Какво ще речете, а? — и се засмя, давайки да се разбере, че всичко това, естествено, е шега.
Титулярният съветник нямаше какво да рече по тоя въпрос, той имаше с какво да си троши и без това потрошената глава.
— Значи главният акунин в тая история е Дон Цурумаки? — прошепна той на себе си.
— Как го казахте? Акунин?
— Да, главният злодей. Обясниха ми, че японските злодеи не приличат на другите. Тоест те също са негодници и изчадия, разбира се, но изповядват известни п-принципи и не са лишени от благородство. Нещо от тоя род.
Всеволод Виталиевич се усмихна:
— Япония като страната на благородните злодеи? Да, може би. Поне Цурумаки е класически акунин.
— Аз пък не съм убеден в това… Вижте, опознах тоя човек отблизо — Фандорин не навлезе в подробности. — Той… Той не прилича на коварен интригант. После, дали трябва чак толкова да вярваме на предсмъртни думи? Веднъж вече допуснах грешката да повярвам на Суга. А пък той, както стана ясно, в последните минути на живота си е мислел само за едно: как да ни прати по лъжлива следа.
— Онокоджи не е Суга. Суга беше силен, непреклонен човек, който не се страхуваше от смъртта. Докато вашият японски декадент не спада към категорията акунини.
Млъкнаха, мислейки тоя път за едно и също.
Консулът не можа да измисли нищо и въпросително погледна своя помощник, който час по час се хващаше за главата:
— Казахте, че имате някакъв рискован начин? Начин за какво?
— Да се уверим в коварството на Дон Цурумаки. Или пък в неговата невинност.
— Но как ще стане това?
— Нали съм предизвикан на дуел. Значи ще ми трябва секундант, нали така? — Ераст Петрович искаше да се усмихне, но вместо това сгърчи лице от нов спазъм главоболие.
Тихият глас
Вечерта в същия кабинет отново се състоя съвещание, но вече в друг състав. Морският агент отсъстваше, вместо него Всеволод Виталиевич бе поканил Сирота, вероятно като компенсация за предишното му унизително клечане в коридора.
Японецът обаче не изглеждаше обиден, а по-скоро умислен, сякаш разсъдъкът му витаеше някъде далеч оттук. Но от репликите, които той вмяташе от време на време, личеше, че слуша разказа на вицеконсула поне толкова внимателно, колкото го бе изслушал Доронин.
Титулярният съветник се бе върнал от Дон Цурумаки, без да си е изяснил измъчващите го съмнения.
— Тъй като не разполагаме с никакви доказателства за вината на тоя човек, аз изградих цялата операция изключително върху голата п-психология — бледозеленият Ераст Петрович разказваше бавно — може би защото не беше добре, а може би защото вътрешно анализираше отново беседата със заподозрения. — Накратко казано, исках да подплаша Цурумаки и същевременно да му подскажа как би могъл да избегне опасността.