Выбрать главу

— В течение съм — прекъсна го щабкапитанът, докато поемаше двата плика — единият беше по-дебел, а другият съвсем тъничък.

— Границата я минах без никакви проблеми, направо чудна работа. Куфара даже не го погледнаха, какво остава да го отварят. А в Москва ме посрещнаха доста странно. Тоя Дрозд беше много неучтив — съобщи пъстрият, който явно беше закопнял за разговор. — В крайна сметка аз си залагам главата и съм в правото си да разчитам…

— Всичко хубаво — прекъсна го отново Василий Александрович, който междувременно не само огледа, но и внимателно провери лепилото на двата плика. — Не тръгвайте веднага след мен. Изчакайте най-малко час. Тогава може.

На излизане от входа щабкапитанът завъртя глава наляво-надясно, запали цигарка и тръгна по улицата с обичайната си походка — изметната, но учудващо бодра. Когато край него изгромоля електрическият трамвай, Рибников изведнъж слезе от тротоара на платното, забърза се и чевръсто се метна на стъпалото.

— Ваааше благородие — поклати глава с укор кондукторът. — Ама че детинщина. Ами ако се бяхте хлъзнали? И без това куцате с единия крак.

— Няма страшно — ведро отвърна Рибников. — Нашият войник нали така казва: или, вика, награда, или гробищна ограда. Пък и да загина, голяма работа. Сирак съм, няма кой да плаче за мене. Не е нужно, братко, аз съм само за малко — отказа той билета и наистина след минутка пак рипна като хлапе на платното.

Отскочи от връхлитащия файтон, претича пред радиатора на автомобил, без да обръща внимание на истеричния рев на клаксона му, и енергично закуцука към една от пресечките.

Тук беше съвсем празно, нямаше нито минувачи, нито файтони. Щабкапитанът отвори пликовете. Хвърли един поглед в съдържанието на по-дебелия, съзря учтивото обръщение, красиво нанизаните йероглифи и отложи четенето. Мушна плика в джоба си. Второто писмо обаче, написано с нервен почерк, изцяло завладя вниманието му.

В него пишеше:

Драги ми сине!

Доволен съм от теб, но ето че дойде времето да нанесем решителния удар — вече не по руския тил, не дори и по руската армия, а по самата Русия. Нашите войски изпълниха, каквото можаха, но са обезкървени, силите на нашата промишленост са на привършване. Уви, Времето не е на наша страна. Твоята задача е да сториш така, че Времето да престане да бъде съюзник на руснаците. Необходимо е тронът под царя да се разклати и това да го отклони от войната. Нашият приятел полковник А. свърши цялата подготвителна работа. Твоята задача е да предадеш изпратеното от него на известния ти получател в Москва. Подтикни го да побърза. Можем да издържим най-много три-четири месеца.

И още нещо. Крайно е необходима сериозна диверсия по магистралния път. Всяко прекъсване в снабдяването на армията на Линевич4 ще отложи неизбежната катастрофа. Беше ми писал, че си мислил върху това и имаш някакви идеи. Дойде моментът да ги реализираш.

Зная, че искам от теб нещо почти невъзможно. Но ти помниш какво те учиха: „Почти невъзможното е възможно.“

Майка ти иска да ти предам, че се моли за теб.

Никакви чувства не се изписаха на скулестото лице на Рибников. Той дочете писмото, драсна клечка кибрит, запали листчето и плика, пусна ги на земята и разтърка пепелта с подметка. Продължи нататък по уличката.

Второто писмо беше от военния аташе в Европа полковник Акаши и почти изцяло се състоеше от цифри и дати. Щабкапитанът го прегледа набързо. Не го препречете — Василий Александрович имаше изключителна памет.

Той пак драсна клечка и докато листът гореше, вдигна ръка почти до носа си, за да погледне часовника.

Очакваше го неприятна изненада. В огледалното стъкълце на японския хронометър ясно се виждаше господин с бомбе и бастунче. Той клечеше на тротоара и разглеждаше нещо тъкмо на онова място, където щабкапитанът току-що беше изгорил писмото от баща си.

Писмото не го притесняваше, то изгоря без остатък. Василий Александрович повече се разтревожи от друго. Не за първи път поглеждаше в хитроумното си стъкълце и досега не беше видял зад гърба си жива душа. Чудна работа, откъде ли се беше взел човекът с бомбето?

Рибников продължи по пътя си, ни лук ял, ни лук мирисал, само по-често си поглеждаше часовника. Но зад гърба пак му нямаше никой. Изчезването на странния господин го озадачи повече, отколкото появата му.

Рибников се прозя и сви през близкия вход към един безлюден павиран двор. Хвърли поглед към прозорците (те бяха празни, безжизнени), изведнъж престана да куца и се затича към оградата между този и съседния двор. Тя беше много висока, но Василий Александрович прояви приказна пъргавина — направи едва ли не двуметров скок, хвана се за ръба и се набра на мускули. Нищо не му струваше да прескочи оттатък, но щабкапитанът се задоволи само да погледне над оградата.

вернуться

4

Николай Петрович Линевич (1838–1908), генерал от инфантерията, през 1904 година — генерал-губернатор на Приамурска област. През март 1905 г., след разгрома на руската армия при град Мукден, Китай (над 100 000 загинали и ранени), сменя на поста главнокомандващ героя от обсадата на Плевен през 1877 г. и бивш военен министър генерал-адютант Алексей Николаевич Куропаткин (1848–1925). — Б.пр.