Секунди по-късно тропот на ботуши заглъхна в далечината — един подофицер хукна да изпълнява задачата и след десетина минути се върна с отрязаната слушалка.
— Много сполучливо сте отрязали дълъг шнур — зарадва се инженерът и хвърли жандармите в смут: изхлузи елегантното си пардесю, захапа нож и се покатери по стълба.
Поигра си нещо с проводниците и слезе долу със слушалката в ръка — шнурът беше закачен горе.
Подаде я на щабротмистъра:
— Дръжте. Щом знаете полски, слушайте.
Лисицки изпадна във възторг:
— Каква гениална идея, господин инженер! Да не повярваш, че никой не се е сетил досега! Ами че така можем направо в телефонната станция да открием специален кабинет! Да подслушваме разговорите на подозрителни лица! Каква полза за отечеството! И колко е цивилизовано, в духа на техническия про… — офицерът спря насред думата, вдигна предупредително пръст и съобщи със зловещ шепот: — Търсят централата!
Подполковникът и инженерът се наведоха напред.
— Мъж е… Иска номер триста деветдесет и осем… — отривисто шепнеше Лисицки. — Там също е мъж… Говорят на полски… Първият определя среща… Не, чакайте, не е среща, сбор… На улица „Ново-Басманная“… Пред дома на Варваринското акционерно дружество… Операция! Той каза „операция“. Край, затвориха.
— Каква операция? — сграбчи рамото на помощника си Данилов.
— Не каза. Просто „операция“, нищо повече. В полунощ, а сега е девет и половина. Затова са се разтърчали.
— На „Басманная“ ли? Варваринското дружество? — Ераст Петрович не забеляза как също зашепна. — Знае ли някой какво има там?
Офицерите се спогледаха и свиха рамене.
— Ще ни трябва адресен указател.
За „нападение“ на гарата пак проводиха същия подофицер: марш до кантората, грабваш от масата справочника „Цяла Москва“ и бегом обратно.
— На тая гара вече ще си помислят, че железопътната жандармерия е пълна с откачени — тюхкаше се уж сериозно подполковникът. — Добре де, веднъж да свърши — ще им върнем всичко: и слушалката, и указателя.
Следващите десетина минути минаха в напрегнато очакване. Наблюдателите си дърпаха бинокъла от ръцете. Видимостта беше слаба: стъмваше се, обаче всички прозорци светеха и по завесите прибягваха забързани сенки.
И тримата се втурнаха да пресрещнат запъхтяния подофицер. Ераст Петрович като най-старши пръв сграбчи раздърпания том. Първо погледна кой отговаря на номер 398. Оказа се хотел „Болшая Московская“. Намери раздела „Таблица на домовете“, отвори на „Ново-Басманная“ и кръвта забумтя в слепоочията му.
В сградата, принадлежаща на Варваринското акционерно дружество, се намираше управлението на Окръжния артилерийски склад.
Подполковникът, който надничаше през рамото на инженера, подсвирна:
— Ами естествено! Как веднага не… Ново-Басманная! Там са складовете, откъдето товарят снаряди и динамит за действащата армия! Винаги има резерв от боеприпаси най-малко за седмица. Но в такъв случай, господа… Това е нечувано! Чудовищно! Ако са решили да го гръмнат, ще отнесат половин Москва! Ах, тия мръсни поляци! Пардон, Болеслав Стефанович, нямах това предвид…
— Какво искате от социалисти? — застъпи се за нацията си щабротмистърът. — Те са пионки в ръцете на японците, нищо повече. Ама какво ще кажете за азиатците, а? Същински нови хуни! Копче не разбират от цивилизована война!
— Господа, господа! — очите на Данилов блеснаха. — Всяко зло за добро! Артилерийските складове са на гърба на работилниците на Казанската железница, а това…
— А това вече е наша територия! — подхвана Лисицки. — Браво, Николай Василиевич! Ще минем без губернската полиция!
— И без тайната! — усмихна се хищно неговият началник.
Подполковникът и щабротмистърът демонстрираха истински чудеса на организираността: за два часа подготвиха хубава, добре обмислена засада. Решиха, че ще е твърде рисковано да проследяват диверсантите от адреса им. Нощем алеите на вилния квартал бяха пусти, пък и луната сякаш напук светеше ярко. По-разумно беше да се съсредоточат усилията на мястото, определено от злосторниците за сборен пункт.
Данилов изведе за акцията шестдесет и седем души — целия наличен състав на отделението без дежурните.
Повечето жандарми бяха наредени по периметъра на складовата територия откъм вътрешната стена със заповедта: „Лежите тихо и не шуквате!“ Старши на тая група беше Лисицки. Подполковникът с десетина от най-сигурните хора се укри в сградата на дирекцията.