— Нищо, че не си толкова красива — каза той. — Само недей да изчезваш, моля те.
Тя се усмихна само за един кратък миг и отново стана сериозна.
Възглавницата, на която лежеше главата на болника, изведнъж се надигна от само себе си, пред устните на Фандорин се озова чаша.
— Пий, пий — долови той милия глас и, разбира се, отпи.
Питието беше горчиво и миризливо, но той гледаше тънката ръка, която държеше чашата, и това му помагаше.
— Добре, а сега спи.
Възглавницата се спусна обратно.
— Къде беше? — попита Фандорин, който чак сега схвана, че О-Юми не му се привижда. — Толкова те чаках!
— Далеч оттук. На една планина, където расте вълшебната трева. Спи. Утре главата ще те заболи още повече. Това ще се дължи на прочистването на потоците кръв. Трябва да го изтърпиш. А по пладне ще ти дам още една отвара и тогава болката ще мине и опасността ще изчезне. Заспивай и спи дълбоко. Няма да си отида, преди да заспиш…
Значи трябва колкото може по-дълго да не заспивам, помисли си той. Какво може да бъде по-хубаво от това да лежиш и да слушаш тихия й глас.
Дъга в крилата на водно конче
Фандорин се събуди малко след изгрева, измъчван от жестока мигрена. Вчера болката беше тъпа и го връхлиташе на вълни, докато днес сякаш някой бе вкарал винт в слепоочието му и го затягаше, затягаше все по-навътре, макар той вече да беше влязъл чак до главичката и повече нямаше накъде. Ала неумолимата сила продължаваше да завърта винта и той имаше чувството, че черепът му всеки момент ще се пръсне.
Но най-лошото бе, че О-Юми отново бе изчезнала. Когато отвори очи, Ераст Петрович видя пред кревата само Маса, който държеше леген с лед и мокра кърпа. Госпожата е излязла, обясни криво-ляво той. Преди полунощ. Наметнала пелерина и излязла. Казала, че ще се върне. Заповядала да се приготви лед.
Къде е отишла? Защо? Ще се върне ли?
Мислите му бяха мъчителни. Благодарение на тях и на ледените компреси той успя за кратко да забрави за винта.
Секундантът пристигна в седем и половина, облечен подобаващо за тържествеността на момента — черен сюртук, черен панталон, вместо вечния фес носеше цилиндър, който никак не се връзваше с бузестата физиономия на Дон.
Титулярният съветник бе готов отдавна. Измъченото му лице не отстъпваше по белота на ризата му, но папийонката бе вързана акуратно, сресаната на път коса лъщеше от гланц, краищата на мустаците му демонстрираха образцова симетрия.
Понеже се съмняваше в актьорските способности на своя камердинер, Ераст Петрович реши да не му обяснява, че Цурумаки вече е определен за най-важния акунин, затова Маса посрещна госта с най-дълбока почтителност. Слава Богу, слугата не знаеше за целта на визитата, инак непременно щеше да тръгне подире му, а му беше наредено да седи у дома и да чака О-Юми.
Качиха се в каляската, тръгнаха.
— Всичко е наред — с тон на заговорник съобщи Дон. — Слухът е пуснат. Мястото е удобно за тайно наблюдение. Свидетели ще има, не се съмнявайте.
Тежко му беше да гледа руменото усмихнато лице на злодея, но титулярният съветник се стегна, благодари и поде разговор за времето. А то действително бе прекрасно за сезона на дъждовете: облачно, но сухо и с бриз откъм морето.
Каретата се изкачваше все по-нависоко по шосето. И крайбрежният булевард, и надутите къщи на Блъф останаха в ниското. Наоколо се виждаха хълмове, храсти, пясъчни алеи за разходки.
— Вече са пристигнали — посочи Цурумаки.
Встрани от пътя на кръгла полянка, заобиколена от три страни с гъсталаци, се чернееха три фигури. Единият от мъжете свали шапка, за да избърше с кърпа челото си — по рижавата коса Фандорин разпозна Булкокс. Вторият носеше ален мундир, имаше сабя на колана, а под мишница стискаше дълъг пакет. Третият бе поставил в краката си чанта. Вероятно беше лекар.
— Охо, а ето я и публиката — изсумтя доволен японецът. — Зрителната зала е пълна.
Мястото действително беше подбрано умно. Макар че храстите на пръв поглед скриваха бойната площадка от чужди очи, впечатлението за уединеност бе измамно. Над самата площадка се бе надвесила скала, също обрасла тук-там с растителност, и сред зеленината стърчаха цилиндри, бомбета, дори белееха няколко дамски чадъра. Ако слънцето пробиеше през облаците, със сигурност щяха да блеснат и стъкла на театрални бинокли.
Публиката ще остане разочарована, помисли си Фандорин, докато стъпваше по влажната от роса трева.