И титулярният съветник се уплаши.
По начина, по който Булкокс нападаше и спокойно отразяваше нескопосните контраатаки на бившия шампион на Губернската гимназия, ставаше напълно ясно, че изходът от дуела е предрешен. Англичанинът вече няколко пъти можеше да убие своя противник, пречеше му само твърдото намерение да осъществи заплахата си: той насочваше атаките си изключително към областта на чатала. Донякъде това облекчаваше задачата на по-слабия противник, който можеше да се съсредоточи върху защитата на една-единствена част на тялото, но съпротивата не можеше да продължи дълго. Несвикналата с шпагата китка изтръпна, все по-трудно парираше ударите.
На няколко пъти Ераст Петрович не успя да се задържи на крака. Той падаше и Булкокс го изчакваше да се изправи. Два пъти се наложи да отбива изтърваната атака с голата лява ръка, а веднъж острието клъцна бедрото му и Фандорин едва успя да се спаси.
Ризата му почерня от мръсотия, позеленя от тревата, по ръкава избиха алени петна, по крака му струеше кръв.
Безнадеждността породи у титулярния съветник една утешителна мисъл: щом тъй и тъй всичко е изгубено — дали да не изтърчи към Дон и да разпори за последно тлъстото му шкембе?
Вицеконсулът отдавна бе изоставил опитите да вразуми Булкокс, пазеше си дишането. Той гледаше само в една точка, в стремителното острие на противника. Не се и опитваше да контраатакува, къде ти. Само да отбие стоманата със стомана, а ако не стане — е ръка.
Пролича си, че англичанинът сутрин не прави крос около игрището за крикет, не опъва пружини и не вдига тежки гири. Въпреки целия си опит и ловкост, Булкокс започна да се изморява. По пламналото му лице се лееха ручеи пот, огнените му къдри залепнаха, движенията му ставаха все по-икономични.
Ето че се спря, съвсем неаристократично избърса чело с ръкав и процеди през зъби:
— Добре, по дяволите. Умри си мъж.
Последва бесен натиск, който изтласка Ераст Петрович в ъгъла на площадката, досами храстите. Серията от атаки завърши с мощен разсичащ удар. Фандорин успя да избегне и него, като отскочи, но тъкмо на това разчиташе нападателят: вицеконсулът се спъна в някакво коренище и се строполи по гръб. Публиката горе ахна, разбрала, че тоя път достопочтеният няма да остави противника си да се изправи — спектакълът стигна края си.
Булкокс настъпи дясната ръка на Фандорин, вдигна шпагата, за да закове руснака за земята — и изведнъж се умисли, дори сякаш се размечта: притвори клепачи, докато устата му, напротив, се отвори. Достопочтеният се заклати няколко пъти напред-назад все с тоя странен израз на лицето си, след което се свлече право върху задъхания Ераст Петрович.
От тревата излетя подплашено водно конче, крилата му преливаха в цветовете на дъгата.
Синя звезда
Как се бе променило всичко в сравнение с миналата нощ! Светът не престана да бъде опасен. Напротив, бе станал още по-непредсказуем и хищен. Някъде от мрака (Фандорин беше напълно сигурен) човек със змийска студена кръв не откъсваше поглед от него. И въпреки това животът беше прекрасен.
Ераст Петрович седеше на тъмно, нахлупил до очите козирката на униформената фуражка, и чакаше уговорения сигнал. Огънчето на пурата му светеше в тъмнината, със сигурност се виждаше от всеки покрив.
Тялото, сърцето и разумът на титулярния съветник изпитваха блаженство.
Тялото — защото мигрената бе минала, а драскотините и раните от дуела не го боляха. Когато докараха кървящия дуелист у дома, първа насреща му изтича О-Юми. Тя не позволи на Доронин да повика доктор и лично се зае с ранения. Намаза с нещо миризливо разрязаните места по ръката и бедрата, кръвта веднага спря. После Ераст Петрович изпи някаква билкова отвара и стоманеният обръч, който сякаш сплескваше черепа му, изведнъж падна. Фандорин тръсна глава, примигна няколко пъти, дори се потупа с ръка по темето, но и гаденето, и болката, и световъртежът се бяха изпарили. Нещо повече, изпари се дори умората, мускулите му се изпълниха с гъвкава звънлива сила, почувства се способен още сега да подхване пак шпагата и изобщо не беше сигурно кой ще излезе победител тоя път. С напредването на деня новопридобитата вълшебна лекота в цялото тяло изобщо не го напусна, напротив, май дори се засили. Което беше добре дошло — нощта се очертаваше да мине бурно.
Сърцето му блаженстваше, тъй като в съседната стая спеше О-Юми. Не беше ли това най-важното в крайна сметка?
А разумът му блаженстваше, понеже Ераст Петрович отново имаше план и тоя път беше истински, добре обмислен план, а не онова жалко творение на болен мозък, което едва не му бе коствало живота. Чисто чудо, че беше оцелял!