Петнайсет ри — това са почти шейсет километра в едната посока, пресметна Фандорин. Нищо чудно, че едва диша!
— Пропътувала си трийсет ри за една нощ?! — възкликна той. — Сигурно конят ти е полумъртъв от препускане.
Думите му незнайно защо я развеселиха, О-Юми се засмя тихо, но от сърце.
— Край, никакви въпроси повече, ти ми обеща. Сега разказвай.
И той й разказа: за дуела, за кръвоносния съд, който се бе спукал в мозъка на Булкокс, за Дон Цурумаки и за предстоящата операция.
Лицето на О-Юми ставаше все по-развълнувано и тъжно.
— Какъв ужас… — прошепна тя, когато чу всичко докрай.
— Твоя Алджи ли имаш предвид? — моментално изревнува Фандорин. — Ами върви при него, напои го с тая твоя отвара!
— Не мисля за него. Жал ми е за Алджи, но с единия от двама ви трябваше да се случи нещо лошо и по-добре е, че се случи с него, а не с теб — отвърна тя разсеяно. — Ужасно е това, което си намислил. Недей да ходиш никъде тая нощ! Това няма да свърши добре! Виждам го по сянката на слепоочието ти! — тя протегна ръка към главата му, а когато Ераст Петрович се усмихна, възкликна обезверена: — Ти не вярваш в нинсо!
Те спореха дълго, но Фандорин остана непреклонен и в крайна сметка, останалата без сили О-Юми заспа. Той излезе, за да не наруши съня й с някое случайно движение или проскърцване.
Остатъкът от деня мина в приготовления. От спалнята не се чуваше нито звук — О-Юми спеше дълбоко.
А късно вечерта, когато Маса вече бе заел поста си в двора, загледан в тъмните хълмове над Блъф, Ераст Петрович го очакваше изненадващ удар.
Минавайки за пореден път край спалнята, той опря ухо на вратата. Този път му се счу леко шумолене. Той внимателно натисна дръжката.
Не, О-Юми все още спеше, откъм леглото се носеше равномерното й тихо дишане.
Той мина на пръсти да затвори прозореца, отвън вече вееше прохлада. Погледна сивия силует на отсрещната къща и изведнъж се сепна.
Край комина нещо бе помръднало. Котка? Не, прекалено е едро.
Сърцето му заби бясно, но Фандорин не се издаде. Напротив, спокойно се пресегна, пусна всички резета и бавно се отдалечи от прозореца.
Когато излезе в коридора, се затича.
Това е покривът на „Клуб хотел“, пресметна той, може да се покатери там отзад по пожарната стълба.
Втурна се приведен зад оградата към съседното здание. След минута вече се бе озовал горе. Подпря коляно на мокрите от дъжда керемиди, изтегли от кобура херщала.
Съвсем наблизо, на срещуположния скат, се чуха леки крачки.
Без да се крие, Фандорин полетя напред, мислейки само за едно — дано не се подхлъзне.
Достигна билото тъкмо навреме да види на ръба на покрива черна фигура с прилепнало черно облекло. Пак човек призрак!
Титулярният съветник вдигна оръжие, но не успя да стреля: нинджата скочи надолу.
Разперил крака, Ераст Петрович се плъзна по керемидите с главата напред, вкопчи се в улука, надвеси се над улицата.
Къде е нинджата? Дали се е пребил, или още мърда? Но колкото и да се вглеждаше, не видя никого долу. Невидимият се бе изпарил.
— Омае иканай. Хитори ику — каза Фандорин на слугата, щом се върна в консулството. — О-Юми-сан мамору. Бакару?108
И Маса разбра. Той кимна, без да откъсва поглед от хълма, където трябваше да мигне синя светлина. Провървяло му беше със слугата на Ераст Петрович.
Следващия час, час и половина титулярният съветник прекара седнал с униформената фуражка до прозореца. Той пушеше пури и, както вече се каза, блаженстваше с тялото, сърцето и разума си.
Следят го? Нека го следят. Девизът на днешната нощ е — бързина и натиск.
Допушваше четвъртата пура, когато на прага застана Маса. Време беше!
Фандорин повтори на Маса простичката инструкция и излезе навън.
Да, това беше сигналът. Над Блъф (а оттук изглеждаше че на самия ръб на небето) няколко пъти светна и угасна мъничка синя звезда.
Лула от калуна
Той хвана подготвения предварително велосипед, смъкна го по стълбите, измина тичешком пътеката. На улицата се метна на седалката, натисна педалите. Ха проследете ме де!
За да обърка окончателно възможните съгледвачи, не сви надясно към Блъф, а наляво. Летеше с пълна скорост и хвърляше по някой поглед в огледалцето. Но зад гърба му по осветения крайбрежен булевард не се мярна нито една черна сянка. Може пък простичката му хитрост да беше успяла. Простите хитрости са най-сигурни.
Хитростта наистина беше детска. Пред прозореца вместо вицеконсула вече седеше Маса, нахлупил фуражката и с пура в устата. Ако извади късмет, няма скоро да забележат подмяната.