За по-сигурно Ераст Петрович, без да намалява темпото, направи голяма обиколка в Сетълмента и навлезе в Блъф от другата страна, през река Оокагава.
Каучуковите гуми с чудно свистене летяха през локвите, колелата вдигаха пръски и те жизнерадостно блестяха в светлината на уличните лампи. Фандорин се чувстваше като ястреб, летящ над нощните улици. Той вижда целта, тя е близо и нищо не е в състояние да попречи на тая стремителна атака. Дръж се, акунин!
Сирота го чакаше на уговореното място, на ъгъла на една пресечка.
— Гледах с бинокъла — докладва деловодителят. — Угасиха светлината преди трийсет и пет минути — навсякъде освен един прозорец на втория етаж. Слугите се прибраха в къщата, която се намира в дъното на градината. Преди петнайсет минути изгасна и последният прозорец. Тогава слязох от хълма.
— Проверихте ли терасата! Бях ви казвал, че той обича да гледа звездите.
— Какви звезди днес? Вали.
На Фандорин му допадна поведението на деловодителя. Спокойно, делово, без излишна възбуда. Твърде възможно е същинското призвание на Канджи Сирота е да върши нещо, изискващо хладнокръвие и любов към риска, а не да си протрива гащите по канцелариите.
Само да не се спихне, щом опре до същинските действия.
— Е, забъркахме кашата. Да ви е сладко — весело рече титулярният съветник, сочейки портата.
— След вас, моля — подхвана шегата Сирота.
Определено се държеше на ниво.
Ключалката и пантите бяха добре смазани, двамата се промъкнаха в двора, без да вдигат шум. Провървяло им беше и с времето: облачно, тъмно, дъждът заглушава всички останали звуци.
— Нали помните плана? — прошепна Фандорин, изкачвайки външните стъпала. — Влизаме в къщата. Вие чакате долу. Аз се качвам на…
— Помня всичко — със същия тих глас отвърна чудесният деловодител. — Не губете време.
Входната врата не се заключваше, с което стопанинът се гордееше много и което сега им свърши много добра работа. Фандорин безшумно изтърча по постланото с пътека стълбище до втория етаж. Спалнята се намираше в края на коридора, до вратата за терасата.
„А хубаво би било да се събуди“, помисли си изведнъж Ераст Петрович, докато натискаше дръжката с лявата ръка (в дясната стискаше оръжието). Тогава би могъл с пълно основание, а не само поради недостойна отмъстителност, да халоса мерзавеца с револвера по главата.
Фандорин се прокрадна до леглото, дори нарочно въздъхна, но Дон Цурумаки не се събуди. Той сладко спеше в пухената си постеля. На главата му вместо фес се белееше нощна шапка с еснафско пискюлче. Копринената завивка се надигаше и спадаше в такт с дишането на милионера. Сочните му устни се бяха отворили.
Под яката на пижамата проблясваше златна верижка.
„Ей сега със сигурност ще се събуди“, помисли си Ераст Петрович и посегна с клещите, като в същото време вдигна револвера над главата на спящия човек. Сърцето му биеше оглушително-победно като барабан.
Клещите щракнаха с метален звук, верижката се свлече по шията на Дон, който блажено измуча и се обърна на другата страна. Бодливата роза остана в дланта на Фандорин.
„Най-здраво спят не хората с чиста съвест, а тия, които изобщо нямат съвест“, рече си философски вицеконсулът.
Той слезе на долния етаж, махна с ръка към Сирота и му посочи кабинета библиотека, където преди време бе заварил на местопрестъплението княз Онокоджи, дано японският Бог да го прости.
Лъчът на фенерчето се плъзна по дръпнатите пердета, високите шкафове с вратички, секциите за книги. Ето тая, която им трябва.
— Светнете ми, ако обичате.
Той подаде фенерчето на деловодителя. Около две минути опипва гърбовете на книгите, дървото на лавиците. Чак когато натисна дебел том, озаглавен „Светото Писание“ (третият отляво на предпоследния рафт), нещо прещрака. Фандорин дръпна стелажа към себе си и той се завъртя на панти. Отзад в стената лъщеше метална вратичка.
— Към ключалката светнете, към ключалката — посочи нетърпеливо Ераст Петрович.
Бодливата розичка се врътна насам-натам и влезе в отвора като ръка в ръкавица. Преди да завърти ключа, титулярният съветник внимателно огледа стената, пода и цокъла за електрически проводници на сигнализация и действително напипа под тапета дебела твърда нишка. Би било най-малкото неприлично за втори път да пада в един и същи капан. Клещите отново влязоха в действие. Цък — и сигнализацията бе обезвредена.
— Сезам, отвори се — прошепна Ераст Петрович, за да ободри Сирота.
Лъчът на фенера нещо взе да потрепва, вероятно нервите на канцелариста вече не издържаха на напрежението.