— Моошивакеаримасен! Моошивакеаримасен!
— Ама какво приказва той през цялото време? — кресна от безсилна ярост титулярният съветник. — Какво значи това?
— Това значи „Няма прошка за мен!“ — изведнъж обърна поглед към него Цурумаки. — Вашият слуга разказва много интересни неща. Казва, че седял пред прозореца и пушил пура. Станало му задушно и открехнал малко. Нещо изсъскало, нещо го жилнало по врата и повече нищо не си спомня. Дошъл на себе си проснат на пода. От врата му стърчал някакъв шип. Втурнал се в съседната стая и видял, че О-Юми-сан била изчезнала. Леглото й било празно.
Ераст Петрович простена, а домакинът попита Маса още нещо. Като чу отговора, направи движение с брадичката и слугите му незабавно освободиха Фандориновия васал. Той пък бръкна в пазвата си и извади оттам нещо като дървена игличка.
— Какво е това? — попита Фандорин.
Дон мрачно разглеждаше шипа.
— Фукибари. Намазват тая гадост с отрова или нещо друго — временно парализиращо или приспиващо — и я изстрелват с духане от тръбичка. Любимо оръжие на нинджите. Уви, Фандорин-сан, вашата приятелка е отвлечена от „невидимите“.
Тъкмо в тоя миг на Ераст Петрович, който окончателно се бе подготвил за смъртта, му се отщя да умира. Ще речеш: какво те вълнува целият тоя свят? Когато ти остават няколко секунди живот, имат ли значение неразкритите главоблъсканици и дори похищението на любимата жена? Но толкова страшно му се доживя, че когато ръката на Дон в зловещия джоб се размърда, Фандорин стисна здраво зъби, за да не се примоли за отсрочка. Така или иначе няма да я получи, не бива да моли убиеца за нищо.
Вицеконсулът си наложи да гледа ръката, която бавно вадеше от джоба черния лъскав предмет и накрая го извади.
Беше лула от дървовидна калуна.
Ръкостискането
— Харесва ми вашият Сирота — отрони замислено Дон, като драсна клечка и издуха облак дим. — Истински японец. Целеустремен, умен, твърд. Отдавна ми се искаше да си намеря такъв помощник. Тия (той обиколи с лулата черното си войнство) стават за битки и други прости неща, които не изискват прозорливост. Сирота е от друга, много по-ценна порода. При това отлично е изучил чужденците, особено руснаците. Това е много важно за моите бъдещи планове.
Тоя внезапен панегирик по адрес на бившия консулски деловодител бе нещо, което Фандорин най-малко очакваше, затова той слушаше напрегнато и не проумяваше накъде бие Цурумаки.
А Дон изпуфка с лулата и все така бавничко продължи да разсъждава на глас:
— Сирота ви окачестви много точно: храбър, непредсказуем и голям късметлия. Това е крайно опасно съчетание, затуй се наложи целият тоя театър — той кимна към сейфа, откъдето струеше вълшебно сияние. — Но сега всичко се променя. Нужен сте ми. И сте ми нужен тук, в Япония. Няма да има никаква полиция.
Дон отдаде някаква заповед на японски и повече никой не държеше Ераст Петрович. Черните куртки го пуснаха, поклониха се на господаря и един подир друг напуснаха стаята.
— Ще си поприказваме ли? — посочи Цурумаки две кресла до прозореца. — Кажете на вашия човек да не се притеснява. Няма да ви се случи нищо лошо.
Фандорин направи знак с ръка на Маса и той излезе, след като хвърли подозрителен поглед на домакина.
— Нужен съм ви? Защо? — попита Фандорин, който не бързаше да седне.
— Защото сте храбър, непредсказуем и голям късметлия. Но аз съм ви нужен още повече. Нали искате да спасите любимата жена? Тогава седнете и слушайте.
Сега вече вицеконсулът седна, без да чака повторна покана.
— Как да стане това? — попита бързо той. — Какво ви е известно?
Дон се почеса по брадата, въздъхна.
— Разказът ще отнеме време. Не възнамерявах да се оправдавам пред вас, нито да опровергавам всички глупости, които си въобразихте по мой адрес. Но се налага, щом като ни предстои да вършим обща работа. Нека се опитаме да възстановим предишната си дружба.
— Няма да е лесно — не се сдържа Фандорин.
— Знам. Но вие сте умен човек и ще разберете, че говоря истината… Нека за начало да внесем яснота в историята с Окубо, тъй като всичко започна тъкмо оттам — Цурумаки гледаше събеседника си в очите спокойно и сериозно, решил да свали вечната си маска на весел бонвиван. — Да, аз съм тоя, който отстрани министъра, но това са си наши вътрешни японски работи, които изобщо не би трябвало да ви засягат. Не знам как възприемате живота вие, Фандорин, за мен той е вечна схватка между Реда и Хаоса. Редът се стреми да постави всяко нещо на мястото му, да го закове с пирон, да го укроти и обезопаси. Хаосът разрушава цялата тая акуратна симетрия, преобръща обществото с краката нагоре, не признава никакви закони и правила. В тая вечна борба аз съм на страната на Хаоса, понеже Хаосът е самият Живот, Редът е Смъртта. Съвсем наясно съм, че както всички живи, съм обречен: рано или късно Редът ще надделее над мен и аз ще престана да мърдам, ще се превърна в къс неподвижна материя. Но докато съм жив, искам да живея с пълна сила — така че земята около мен да трепери и симетрията да се руши. Моля да ме извините за тия философии, но ми се иска да разберете правилно как съм устроен и към какво се стремя. Окубо олицетворяваше самия Ред. Гола аритметика и счетоводителски сметки. Ако не бях го спрял, той щеше да превърне Япония във второкачествена псевдоевропейска страна, обречена вечно да се задоволява с огризките от трапезата на великите държави. Аритметиката е мъртва наука, понеже взема под внимание само материалните неща. Но главната сила на моята Родина е в нейния дух, който не се поддава на изчисления. Той е нематериален, той принадлежи изцяло на Хаоса. Диктатурата и абсолютната монархия са симетрични и мъртви. Парламентаризмът е анархичен и изпълнен с живот. Падането на Окубо е малка победа на Хаоса, победа на Живота над Смъртта. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?