— Не разбирам как с-стигат дотам…
— Неправилен въпрос — командирът на „черните куртки“ не гледаше към хълма, а към Ераст Петрович. Погледът му бе едновременно изпитателен и недоверчив. — Правилният въпрос е: как ние да стигнем дотам? Аз не знам. Цурумаки-доно каза: гайджинът ще измисли. Мислете. Аз ще почакам.
— Трябва да се промъкнем по-близо — рече Фандорин.
Промъкнаха се. За целта им се наложи да се изкачат до върха на разцепения хълм, сега вече зъбът беше точно срещу тях. Припълзяха до отделящата го цепнатина, гледаха да не се подават над тревата, макар че на отсрещната страна не се виждаше жива душа.
Титулярният съветник прецени размера на пукнатината. Беше дълбока, с отвесна стена — не ставаше за катерене. Затова пък не беше много широка: в най-тясната част, където отсреща стърчеше мъртво обгоряло дърво, разстоянието едва ли беше повече от двайсет метра. Вероятно тукашните шиноби ползват подвижен мост или нещо от сорта, за да се прехвърлят.
— Е? — попита нетърпеливо Камада. — Можем ли да преминем отсреща?
— Не можем.
Командирът изруга шепнешком на японски, но смисълът на възклицанието му се разбираше: знаех си, че няма да има никаква полза от тоя проклет гайджин.
— Не можем да минем отсреща — повтори Фандорин и запълзя назад. — Но можем да направим така, че те самите да излязат оттам.
— Как?!
По обратния път вицеконсулът изложи своя план:
— Тайно разполагаме хора на възвишението в близост до пукнатината. Изчакваме вятърът да задуха нататък. Ще имаме нужда от силен вятър, но такива често духат в планините. Подпалваме гората. Когато видят, че огънят може да се прехвърли на тяхното островче, самите шиноби ще метнат моста и ще дойдат отсам, за да гасят. Първо избиваме тия, които дотърчат да гасят огъня, после преминаваме в селото по собствения им мост.
С многократните повторения, уточняващи въпроси и жестикулации изложението на плана отне целия обратен път до лагера.
Беше се стъмнило, пътеката не се виждаше, но Камада вървеше сигурно и нито веднъж не сбърка пътя.
След като схвана изцяло предложената диспозиция, той се умисли дълбоко. Накрая каза:
— Хубав план. Но не и за шиноби. Те са хитри. Ако гората пламне просто току-така, ще заподозрат, че нещо не е наред.
— Защо пък просто току-така? — Фандорин посочи небето, цялото в черни облаци. — Сега е сезонът на сливовите дъждове. Често стават бури. Особено в планините. Не видяхте ли колко обгорени дървета има в гората? Това се дължи на светкавиците. Непременно ще има буря. Пада мълния, запалва се дърво, вятърът подхваща огъня. Много е просто.
— Буря ще има — съгласи се командирът. — Но кой може да каже кога? Колко ще трябва да чакаме? Ден, два, седмица?
— Ден, два, седмица — сви рамене титулярният съветник и си рече наум: „И колкото повече, толкова по-добре. Ние с теб имаме различен интерес, приятелю. Аз трябва да спася Юми, а ти — да избиеш «невидимите», и хич няма да се трогнеш, ако и тя загине заедно с тях. Необходимо ми е време да се подготвя.“
— Добър план — повтори Камада. — Но не ми подхожда. Няма да чакам цяла седмица. Нито пък два дни. Аз също имам план. И той е по-добър от гайджинския.
— Интересно какъв именно? — усмихна се титулярният съветник, убеден, че старият боец само се изхвърля.
До слуха им стигна приглушено цвилене, дрънчене на юзди. Пристигаше керванът, който бе преодолял теснината под прикритието на мрака.
„Черните куртки“ бързо разтовариха от мулетата балите и сандъците. Запращяха дъски, в светлината на тайни фенерчета лъснаха цевите на уинчестъри, блестящи от фабрична смазка.
— Горски пожар — това е добре, това е правилно — доволен си тананикаше Камада, следейки разтоварването на четирите най-големи сандъка.
В тях имаше разглобено планинско оръдие Круп. Калибър два и половина инча, най-нов образец — Ераст Петрович бе виждал такива сред трофеите, отнети от турците по време на завършилата неотдавна война.
— Стреляме с оръдието. Боровете ще пламнат. Нинджите ще побегнат. Накъде? Ще поставя стрелци на дъното на пукнатината. От другата страна, откъм пропастта — също. Докато се спускат с въжета, ще ги избием до един.
Камада с любов погали дулото на оръдието.
Фандорин усети ледени тръпки по гърба. Тъкмо това, от което се беше страхувал! Вместо внимателно разработена операция по спасяването на пленничката ще се започне кърваво клане, в което няма да останат оцелели.
Безполезно е да спори със стария бандит, не би го послушал.
— Вашият план май наистина изглежда по-лесен — вицеконсулът се престори, че сподавя прозявка. — Кога ще започнем?