Ами ако шиноби са напуснали убежището си и О-Юми вече не е тук? Тая мисъл жестоко уплаши Фандорин.
— Ико114! — подхвърли той на Маса и без повече да се отклонява, закрачи към празнотата, сивееща между боровете.
Къщата на Единайсетия Тамба единствена от всички беше с поляни от трите си страни. От четвъртата страна, както вече бе известно на Фандорин, зееше пропаст.
Оставаше да се надява, че обитателите на зловещото село са били извикани да се съберат при своя водач (според Туигс нинджите наричали водача си джонин).
Скрит зад грапавия ствол, Ераст Петрович оглеждаше сградата, която се отличаваше от другите само по размерите си. В резиденцията на водача на „невидимите“ нямаше нищо забележително и Фандорин усети нещо като разочарование. Но най-лошото бе, че и тая къща изглеждаше пуста.
Нима всичко е било напразно?
На бегом вицеконсулът преодоля откритото пространство, изкачи се по стълбите на тясната веранда, която опасваше стените. Маса плътно го следваше.
Ераст Петрович видя, че слугата му изу обущата си, и последва неговия пример — не заради японската учтивост, а за да не вдига шум.
Вратата беше открехната и Фандорин светна навътре с фенерчето. Видя дълъг неосветен коридор, постлан с рогозки.
Маса не си губеше времето — лисна малко масло в жлеба, дръпна вратата и тя се отмести без скърцане.
Да, това беше коридор. Доста дълъг. Седем плъзгащи се врати като входната: три отляво, три отдясно и една в дъното.
Със свален предпазител на револвера Ераст Петрович много бавно и плавно отвори първата врата отдясно. Празно. Никаква мебел, само татами на пода.
Отсрещната врата отвори малко по-бързо. И пак нищо. Гола стая, стената в дъното препречена с правоъгълен дирек.
— По дяволите! — промърмори титулярният съветник.
И продължи бързо, без никакви предпазни мерки. Дръпна вратата отдясно, надникна. Ниша в стената, в нея някакъв свитък.
Втората врата отляво: подът не е сламен, а от полирани дъски, иначе нищо забележително.
Третата отдясно: май е молитвена — в ъгъла има будистки олтар, някакви статуетки, незапалена свещ.
Третата отляво — нищо, голи стени.
Никой, съвсем никой! Празно!
Но тук бе имало някой, и то съвсем неотдавна — още се усещаше мирисът на японски тютюн за лула.
Маса разглеждаше стаята с дъските вместо татами. Той клекна, потри с пръсти гладкото дърво и изведнъж, заинтригуван от нещо, прекрачи навътре.
Вицеконсулът понечи да последва своя слуга, но в тоя миг иззад последната, седмата врата, която преграждаше коридора, се чу някакъв звук и Фандорин трепна. Аха! Там има някой!
Звукът беше странен, приличаше на сънено дишане, което обаче излизаше от устата не на човек, а на някой великан или исполинско чудовище — толкова мощно и дълбоко бе то.
Няма значение, великан, чудовище — на Ераст Петрович му беше все едно. Само да не тая пустота, не и тая мъртвешка тишина!
Титулярният съветник изчака безкрайно дългото издишане да отзвучи, рязко дръпна вратата и се втурна напред.
Едва успя да се хване за перилата на самия край на дървения мостик, надвиснал над пропастта. Отвсякъде го заобикаляше нищото — нощ, небе, бездна.
Пак долови диханието на невидимия колос, въздишката на безбрежния ефир, полюшван от лек ветрец.
Под краката на вицеконсула имаше само мрак, над главата му звезди, а наоколо — осветените от луна планински върхари и някъде отпред, между два ската, светлинките на далечната равнина.
Разтреперан, Ераст Петрович се върна в коридора.
Дръпна вратата към Нищото, повика:
— Маса!
И не получи отговор.
Надникна в стаята с дъсчения под. Слугата го нямаше.
Дали не е излязъл навън? Ако беше в къщата, щеше да се обади.
Да, явно е излязъл. Входната врата, която титулярният съветник остави отворена, сега беше плъзната обратно.
Фандорин отиде при нея, дръпна скобата. Никакъв ефект. Що за дяволска работа?
Бутна я с всичка сила, вратата дори не помръдна. Заяла ли е? Няма страшно, японските стени се пробиват лесно.
Титулярният съветник със замах удари с юмрук по сламената повърхност и извика от болка. Имаше чувството, че е треснал желязо.
Нещо проскърца зад гърба му. Ераст Петрович се обърна и видя как от стената излиза още една плъзгаща се врата и го затваря в тесен квадрат между две стаи, които (забеляза го чак сега) също бяха затворени.
„Капан!“, проблесна в главата на титулярния съветник.
Той дръпна силно лявата врата, но без успех, хвърли се към дясната — същият ефект.
Бяха го затворили като звяр в клетка!
Но звярът имаше зъби. Фандорин светкавично извади седемзарядния си херщал и се завъртя около оста си, убеден, че сега една от четирите врати ще се отвори и зад нея ще се изправи врагът. Той знаеше дори как ще изглежда тоя враг: с черни прилепнали дрехи, с маска, която закрива цялото лице без очите.