Кочияшът трепна и се обърна към шума с гръб към уличната лампа. Друго и не трябваше. Фандорин взе разстоянието на три скока, рипна на капрата и стисна кочияша за гушата. Тялото омекна, инженерът внимателно го положи на паважа, до гумите на каляската.
От това място добре се виждаше фирмата, закачена над вратата. „Йосиф Баранов. Диамантени, златни и сребърни изделия“, прочете инженерът и пошепна:
— Нищо не разбирам.
Изтърча до витрината, надникна вътре, където тъкмо бяха запалили няколко електрически фенерчета.
Магазинът беше тъмен, само бързи сенки се стрелкаха насам-натам. Изведнъж помещението се озари от нетърпимо ярко сияние, огнен дъжд пръсна във всички посоки и освети остъклените щандове, сновящите покрай тях хора и вратата на сейфа, към която се беше навел човек с оксижен най-нов модел, какъвто Ераст Петрович бе видял в едно френско списание.
На пода седеше облегнат на стената вързан човек, вероятно нощният пазач. Устата му беше залепена с лепенка, от рана на главата му се стичаше кръв, обезумелите му очи бяха вторачени в сатанинския пламък.
— Докъде го е докарала японската агентура! — обърна се към приближилия се камердинер Фандорин. — Толкова ли го е закъсала Япония с парите?
— Сругите на негово веричество микадо не са грабитери — отвърна Маса, загледан в живописната гледка. — Това тук са апаши. „Московските ездачи“, четох за тях във вестниците: порзват кори ири каряски, почитатери на прогреса. — Усмивка освети лицето на японеца. — Корко е хубаво, господарю, сте мога да ви помагам!
Ераст Петрович бездруго вече бе разбрал, че е станал жертва на заблуда — беше взел за диверсанти обикновени варшавски бандити, гастролиращи из Москва. Колко време беше потрошил напразно!
Тогава какъв е Брюнета, пътникът от шесто купе, който така подозрително е напуснал мястото на катастрофата?
Ами че много просто, отвърна сам на себе си инженерът. Преди три дни в Петербург бе извършен невероятно нагъл грабеж, за който вестниците се бяха избили да пишат. Неизвестен мъж с маска бе спрял каретата на графиня Воронцова, беше обрал нейно сиятелство до шушка и я беше зарязал на пътя чисто гола, само с шапка. Пикантното на ситуацията бе в това, че тъкмо нея вечер графинята се беше скарала с мъжа си и пътуваше към бащиния си дом, след като тайно беше взела със себе си всичките си скъпоценности. Ето защо Лисицки бе чул, че обитателите на вилата наричат Брюнета „луда глава“ — беше извъртял номера в Петербург и бе успял да пристигне и за московската акция.
Ако не беше горчивото разочарование и досадата срещу самия себе си, Ераст Петрович едва ли щеше да се намесва в криминални истории, но ядът напираше да се излее навън, пък и съдбата на пазача го притесняваше, съществуваше опасност да му теглят ножа.
— Хващаме ги на излизане — прошепна той на слугата. — Ти един, аз втори.
Маса кимна и облиза устни. Но съдбата бе решила другояче.
— Панове, беж! — писна някой отвътре, вероятно видял сенките им на витрината.
В същия миг ацетиленовото сияние угасна, а вместо него от тъмнината избумтя кървавочервен изстрел.
Фандорин и японецът в идеален синхрон отскочиха в различни посоки. Витрината се срина с оглушителен звън.
От магазина проехтяха нови изстрели, но всички нахалост.
— Който изскочи, е твой — избъбри инженерът.
Той се наведе, ловко се търкулна през стъклените отломки и изчезна в черните недра на магазина.
Вътре се крещеше, псуваше се на руски и на полски, плющяха кратки удари, а от време на време помещението се озаряваше от блясъка на изстрели.
През вратата, свил глава между раменете, изхвърча човек с кариран каскет. Маса го спъна и го закова с удар под тила. Чевръсто го завърза и го завлече при каляските, където вече лежеше полуудушеният от инженера кочияш.
След малко през витрината се втурна още един и хукна, без да се оглежда. Японецът ловко го настигна, хвана го за китката и леко я извъртя, от което бандитът изпищя и се сгърчи.
— Цихо, цихо — вразумяваше Маса пленника си, докато бързо връзваше дланите му за глезените.
Занесе го при предишните двама и се върна на изходната позиция.
В магазина вече беше тихо. Дочу се гласът на Фандорин:
— Един, двама, трима, четирима… ха, къде е петият, аха, ето го — пет. Маса, при теб колко са?
— Трима.
— Точно излизат.
През назъбеното стъкло се подаде Ераст Петрович.
— Тичай до склада, доведи жандармите. Побързай, че тия ще почнат да се съвземат и ще стане една…
Слугата отърча в посока „Ново-Басманная“.
Фандорин пък развърза пазача, попляска го по страните, докато го върне в съзнание. Но пазачът отказваше да дойде в съзнание — мучеше, жумеше и се тресеше от хълцане. На медицински език това се наричаше „шок“.