— Ти уби моите приятели! Асагава, Локстън, Туигс! Да не мислиш, че ще ги забравя?
Тамба само сви рамене и рече печално:
— Надявах се да разбереш. Моите генини вършеха своята работа. Те убиха твоите приятели не от омраза, а подчинявайки се на дълга. Всеки от тях бе умъртвен бързо, с уважение и без мъки. Но ако искаш да отмъстиш за тях, това е твое право. Тамба не върши нищо наполовина.
Той мушна ръката си под ниската масичка, натисна нещо и в тавана над главата на Фандорин зейна тъмен квадрат.
Джонинът отдаде кратка заповед. На рогозката пред вицеконсула глухо тупна неговият херщал.
— Отмъсти на мен — каза старият шиноби. — Но не дръж отговорна Мидори. Тя няма никаква вина пред теб.
Ераст Петрович бавно вдигна оръжието, отвори барабана. Видя една изстреляна гилза и шест недокоснати. Сериозно ли говореше старецът?
Той вдигна револвера, насочи го в челото на Тамба. Той не отмести поглед, само притвори очи. „Сигурно би могъл да ме месмеризира116, да ме хипнотизира или както и да го наричат, но не иска“, разбра Фандорин.
Мидори също му хвърли кратък поглед, в който той прочете молба. Или само му се бе сторило? Такава не би молила никога за нищо, дори ако става дума да спаси собствения си баща.
Сякаш да потвърди мисълта му, тя наведе глава.
Титулярният съветник си наложи да си припомни лицата на своите мъртви приятели: сигурния като скала Локстън, рицаря на справедливостта Асагава, доктор Туигс, бащата на две момичета с порок на сърцето.
Невъзможно е да стреляш по човек, който не се опитва да се защити, но надигналата се в душата му болка търсеше изход, пръстът му тръпнеше от неудържимо желание да натисне спусъка.
„Има неща, които не бива да се прощават, иначе ще се наруши равновесието в света“, рече си Ераст Петрович.
Той отмести китка леко встрани и стреля.
Ушите му писнаха от гърмежа.
Мидори обхвана с пръсти слепоочията си, но не вдигна лице.
Тамба не трепна. На челото му аленееше следа от парването на куршума.
— Добре — каза спокойно той. — Твоят враг Тамба е убит. Остана само твоят приятел Тамба.
Любовта на две къртици
Някъде отгоре долетя приглушен тътен. Ераст Петрович вдигна глава. Дали е буря? Последва нов удар, но тоя път след грохота се чу и трясък.
— Какво е това? — рипна Фандорин.
— Камада е започнал да стреля със своето оръдие — Тамба също се надигна, без да бърза. — Решил е да не чака изгрева. Трябва да се е сетил, че ти и слугата ти сте при нас.
Значи джонинът е знаел и за плана на Камада!
— Всичко ли знаеш? Откъде?
— Това са моите планини. Всяко дърво има уши, всяка тревичка — очи. Да вървим, докато тия глупаци не са улучили случайно някоя от къщите.
Тамба застана под люка, приклекна, подскочи, сякаш изхвърлен от пружина — толкова високо, че успя да седне на ръба на отвора. Краката му, обути в бели чорапи, се полюшнаха и пъргавото старче вече беше горе.
Фандорин се обърна към Мидори и се стресна — съседното помещение беше празно. Кога беше успяла да изчезне?
През дупката в тавана се наведе Тамба:
— Дай ръка!
Но титулярният съветник не протегна ръката си — щеше да бъде унизително. Успя криво-ляво да се качи горе сам, макар и да си удари лакътя.
Джонинът беше с черен панталон и черна роба. Той изскочи на верандата, обу черни кожени чорапи, нахлузи на главата си маска и стана почти невидим.
В тъмното до тях се издигна огнен стълб, на всички посоки се разхвърчаха камъни и буци пръст.
Тамба вече го нямаше, беше се стопил в мрака. Някъде отгоре (от покрива ли?) скочи черна сянка. Беззвучно докосна с крака земята, претърколи се през глава, отдалечи се. Вдигна се леко като пухче и секунда по-късно също изчезна. Титулярният съветник забеляза на още няколко места нещо като въздушни полъхвания — там също се мярнаха черни силуети.
Снарядите падаха начесто, като че стреляше цяла батарея. Скорострелното круповско оръдие произвежда три изстрела в минута, спомни си ветеранът от руско-турската война Фандорин. Според звука „черните куртки“ бяха заели позиция на върха на хълма. Като се вгледа по-внимателно, вицеконсулът разбра тактиката на Камада. Неговият мерач местеше прицела така, че снарядите да падат шахматно на по няколко метра един от друг. Очевидно възнамеряваше да преоре цялото островче. Рано или късно щеше да улучи и къщите. А един от боровете вече бе пламнал — в тъмнината разцъфна пурпурно цвете.
Какво да прави, накъде да бяга?
Една от сенките се спря до титулярния съветник, хвана го за ръката, повлече го след себе си.
116
От името на д-р Франц Месмер (1734–1815), откривател на „животинския магнетизъм“ — свойството на живите организми да пораждат електромагнитни вълни, а също така на начина за намеса в тези електромагнитни вълни, за да се въздейства на организма. — Б.пр.