Бяха достигнали средата на горичката, когато снаряд удари дървото до тях. Стволът изтрещя, разхвърчаха се трески и двамата полетяха на земята. Поредният взрив, както можеше да се очаква, взриви пръстта на десетина крачки от тях. Върху черното лице на нинджата светнаха очите — удължени, влажни, пълни със светлина.
Беше тя!
Мидори се надигна, хвана пак Ераст Петрович за ръката, за да тичат нататък, но той не се остави — притегли я към себе си.
Следващият взрив гръмна от другата страна и Фандорин отново видя съвсем отблизо нейните очи — прекрасни, изпълнени с живот.
— Наистина ли ме обичаш? — попита той.
— Какво?
Грохотът бе заглушил думите му.
— Обичаш ли ме? — кресна Ераст Петрович.
Вместо отговор тя махна маската си, обхвана лицето му с длани, целуна го.
И той забрави и скорострелното оръдие, и свистящата и трещяща смърт, и изобщо всичко на света.
Борът пламтеше все по-ярко, червени сенки пробягваха по земята. Запъхтян, титулярният съветник дърпаше трескаво дрехите на любимата жена и тялото й от черно ставаше бяло.
Мидори не си и помисляше да му пречи. Тя дишаше също толкова учестено и нейните ръце също дърпаха неговата риза.
Наоколо танцуваха пламъци, земята се разцепваше, дърветата стенеха и на Фандорин му се струваше, че го люби самата нощ, неистова и гореща.
Боровите иглички го бодяха ту в гърба, ту в лактите — вкопчилите се любовници се търкаляха по земята. По едно време парче от снаряд се вряза в пръстта на мястото, където преди секунда бяха техните тела, но нито той, нито тя го забелязаха.
Всичко свърши внезапно. Мидори рязко отхвърли от себе си тялото на любимия и се прекатури на другата страна.
— Какво правиш? — извика той обиден и видя как между тях с вулкан от искри се стоварва горящ клон.
Чак тогава Ераст Петрович дойде на себе си. Оръдието млъкна, само на две или три места пращяха горящи дървета.
— Как се нарича всичко това в твоето джоджуцу? — попита той с прегракнал глас, сочейки гората наоколо.
Мидори вече стягаше разпиляната си коса на кок.
— В джоджуцу още не е имало такова нещо. Но отсега нататък ще има. Ще го нарека „Огън и гръм“.
Тя обличаше черните си одежди и отново се превръщаше от бяла в черна.
— Къде са всички? — Фандорин също оправи надве-натри облеклото си. — Защо е толкова тихо?
— Да вървим! — повика го тя и се затича пред него.
След половин минута стигнаха пукнатината, на същото място, където вицеконсулът и слугата му бяха опънали въжето. Изсъхналото дърво си беше на мястото, но въжето вече го нямаше.
— Сега накъде? — викна той.
Тя мълчаливо посочи в противоположната посока.
Застана на четири крака и изведнъж изчезна в процепа.
Фандорин се хвърли подире й. Видя, че надолу е спуснато въже, изплетено от сухи стъбла. Беше дебело и здраво, способно да издържи всякаква тежест. Затова младежът без колебание последва Мидори.
Тя го беше изпреварила много — плъзгаше се надолу леко и сигурно, докато неговото слизане бе трудно.
— По-бързо, по-бързо! Ще закъснеем! — подканяше го отдолу Мидори.
Ераст Петрович се стараеше, колкото може, но все пак й се наложи да чака дълго.
Той не успя да си поеме дъх, скочил на обраслата с трева земя, когато водачката му го помъкна по-нататък, през някакви гъсти бодливи храсти.
Там между два големи камъка в отвесната стена чернееше дупка. Титулярният съветник едва се промуши вътре, но нататък проходът се разшири.
— Моля те, моля те, по-бързо! — прозвуча от тъмнината умоляващият глас на Мидори.
Той се затича към нея и за малко да падне, препънат от съчка или камък. Някъде отгоре ставаше силно течение.
— Нищо не виждам!
В тъмното се очерта светеща нишка, от която се разля слабо, трептящо сияние.
— Какво е това? — попита омагьосаният Фандорин.
— Иошицуне — нетърпеливо отвърна Мидори. — Перо на сокол, напълнено с живак. Не гасне нито от дъжд, нито от вятър. По-бързо, моля те! Ще умра от срам, ако закъснеем.
Сега, когато имаше осветление, стана ясно, че подземният проход е сериозно оборудван: подът и стените бяха укрепени с бамбукови пръти, долу имаше дървени стъпала.
Ераст Петрович едва насмогваше на темпото на Мидори, но все пак забеляза, че от коридора, по който се движеха, имаше отклонения, ту наляво, ту надясно. Беше цял лабиринт. Водачката на няколко пъти завиваше, без нито за миг да намалява скорост. Дългото стръмно изкачване изцеди силите на титулярния съветник, но препускащата пред него тъничка фигурка сякаш не знаеше що е умора.
Най-сетне стъпалата свършиха, проходът отново стана тесен. Светилникът изгасна, в тъмнината нещо проскърца и пред него се отвори сив правоъгълник, откъдето го лъхна влажен и свеж ароматът на изгрева.