— Абсолютно във всяка?
— Да. Защото всеки предмет е частица от Божественото тяло на Буда. Да вземем например тоя камък — Тамба вдигна от земята базалтов къс, показа го на своя ученик. — Вземи го. Гледай го много внимателно, забрави за всичко освен своя въпрос. Погледни колко е интересна повърхността на тоя камък: всички тия вдлъбнатини, изпъкналости, парчетата полепнала пръст, чуждите частици. Представи си, че от строежа и вида на тоя камък зависи целият ти живот. Изучавай предмета много дълго, чак докато не почувстваш, че знаеш за него всичко. И тогава му задай своя въпрос.
— Например к-какъв? — попита Ераст Петрович, докато разглеждаше с любопитство парчето базалт.
— Какъвто и да е. Да правиш ли нещо, или да не го правиш. Правилно ли живееш. Да живееш ли, или да умреш.
— To be or not to be? — повтори титулярният съветник, докато се питаше дали джонинът цитира Шекспир, или става дума за случайно съвпадение. — Но как може да ми отговори камъкът?
— В неговите контури, извивки, фигури, които те образуват, обезателно се съдържа отговорът. Човекът, който се е настроил да разбере, ще го види или ще го чуе. Може и да не бъде камък, а която и да е неравна повърхност или нещо възникнало случайно: кълбо дим, следи от чаена заварка по дъното на чашата или дори остатъците от кафето, което вие, гайджините, толкова обичате да пиете.
— Мм, ясно — проточи титулярният съветник. — Това съм го чувал и в Русия. Нарича се „гледане на кафе“.
Нощем бяха само двамата с нея. В къщата на Тамба, в която стаите на горния етаж съществуваха единствено за заблуда, а истинският живот бе съсредоточен в подземието, им отредиха една стая без прозорче.
След продължителна наслада, която не приличаше нито на „Огън и гръм“, нито на „Двете къртици“, той рече, докато гледаше неподвижното й лице и затворени очи:
— Никога не зная какво чувстваш, за какво си мислиш. Дори и сега.
Тя мълчеше и сякаш не възнамеряваше да отговори. Но ето че изпод миглите проблеснаха искрици, алените устни помръднаха.
— Не мога да ти кажа какво мисля. Но ако искаш, ще ти покажа какво чувствам.
— Да, много искам.
Тя отново притвори мигли.
— Качи се в горния коридор. Там е тъмно, но ти зажуми, за да не виждаш дори и сенките. Докосни дясната стена. Върви напред, докато не стигнеш вратата. Отвори я и направи три големи крачки напред. После отвори очи.
Не каза нищо повече.
Той се изправи, посегна да наметне ризата си.
— Не, не трябва да носиш никакви дрехи.
Той се качи по стълбата, закрепена за стената. Не отваряше очи.
Бавно премина по коридора, докато стигна вратата.
Отвори я и по кожата му премина нощен хлад.
Това е вратата, зад която е пропастта, сети се той и замръзна на прага.
Три големи крачки? Колко големи? Колко дълъг беше мостикът? Около два метра, не повече.
Прекрачи веднъж, втори път, като се стараеше да не скъсява крачките. Преди третата се запъна. Ами ако на третата кракът му пропадне в празното?
Пропастта бе тук, точно до него, усещаше бездънното й дихание.
С усилие на волята той направи още една крачка — точно колкото предишните две. Пръстите му усетиха неравния ръб. Значи още съвсем мъничко и…
Той отвори очи и не видя нищо.
Нямаше нито луна, нито звезди, нито светлини в низината. Светът се бе съединил в едно единно цяло и в него нямаше нито небе, нито земя, нито горе, нито долу. Съществуваше само точката, около която бе разположено всичко съществуващо.
Точката се намираше в гърдите на Фандорин и изпращаше навън сигнал, изпълнен с живот и тайна: туп-туп, туп-туп, туп-туп.
Разлятото саке
Тамба рече:
— Трябва да се пада, както пада на земята боровата игличка — безшумно и плавно. А ти падаш като отсечено дърво. Мо иккай117.
Ераст Петрович си представи бор, клоните му, обрасли с иглици, ето — една игличка се откъсна и бавно, с въртене полетя надолу, меко легна в тревата. Той подскочи, преобърна се във въздуха, строполи се по корем.
— Мо иккай.
Игличките се сипеха една през друга, въображаемото клонче съвсем се оголи, наложи се да се захване със следващото, но след всяко падане се чуваше неизменното:
— Мо иккай.
Ераст Петрович послушно си докарваше все нови и нови синини, но най-много от всичко му се искаше да се научи да се бие — дори да не е като Тамба, поне колкото незабравимата Неко-чан. Джонинът обаче не бързаше, засега се ограничаваше с теорията. Обясняваше, че първо трябва да се изучат поотделно трите принципа на схватката: нагаре — плавност, хенкан — променливост, и най-сложния от всички ринки охен — способност да импровизираш в зависимост от маниера на противника.