Докато Ераст Петрович му разтриваше слепоочията, докато напипваше нервния възел, зашеметените бандити взеха да се размърдват.
Единият, едър като бик, който само преди пет минути беше отнесъл първокласен удар с крак в ченето, се надигна и затръска глава. Фандорин временно изостави пазача и сервира на възкръсващия допълнителна порция.
Докато този още не беше успял да забие нос в земята, друг дойде на себе си и пъргаво запълзя към изхода. Ераст Петрович се хвърли подире му, зашемети го.
В ъгъла се разшава трети, а отвън, където Маса бе наредил своята икебана, нещата също не вървяха както трябва: в светлината на уличната лампа ясно се виждаше как кочияшът се опитва със зъби да разхлаби примката на ръцете на авера си.
Фандорин си помисли, че прилича на клоун в цирка, който е хвърлил няколко топчета нагоре и сега не знае как да се оправя с всички тях — докато се наведеш да вдигнеш едното, другите се посипват.
Метна се в ъгъла. Тъмнокос бандит (дали не беше въпросният Юзек?) не само беше дошъл на себе си, но бе успял и да извади нож. Удар, още един за по-сигурно. Изпружи се.
И бегом към каляските, докато не са се разпълзели ония тримата.
По дяволите, къде се затри тоя Маса?
Обаче камердинерът на Фандорин така и не свари да стигне до подполковник Данилов, който безпомощен се въртеше с хората си пред сградата на Варваринското дружество.
Още на първата пресечка някакво дребно, но повратливо човече се хвърли в краката му, още двама го налегнаха отгоре, извиха му ръцете. Маса заръмжа и дори опита да хапе, но го държаха здраво, професионално.
— Евстратипалич! Фанахме един! Жълтур! Казвай, китайче, къде се гърми?
Някой дръпна Маса за плитката и перуката хвръкна.
— Маскировка! — кресна същият глас тържествуващо. — Ах, мутрата му японска, я го виж как е примижал! Шпионин, Евстратипалич!
Появи се още един, с бомбе на главата. Отрони доволен:
— Бравос. — Наведе се към Маса: — Здраве желая, ваше японско благородие. Аз съм надворният съветник Милников от Специалния отдел на Полицейския департамент. Представете се, име, звание…
Задържаният се опита злобно да изрита надворния съветник по кокалчето, но не сполучи. И се разпсува на съскащ чужд език.
— Защо ругаете? — укори го Евстратий Павлович, застанал на разстояние. — Опандизихме ви, няма какво сега да се дърляме. Сигурно сте офицер от генералния щаб, благородник? И аз съм дворянин. Дайте да се държим както се полага. Какво сте замислили тук? Каква е тая стрелба, това търчене? Я ми светни, Касаткин.
В жълтия кръг от електрическа светлина изплува изкривената от ярост физиономия с дръпнати очи и лъскавата четина на късо подстриганата коса.
Съвсем обърканият Милников едва сколаса да промърмори:
— Амче това е… Здравейте, господин Маса…
— Добре заварир — изсъска Фандориновият камердинер.
Сричка трета, в която Рибников се вижда натясно
През последните месеци Василий Александрович Рибников (сега Стен) живееше забързано, изнервено, отхвърляйки по стотина задачи на ден. Оставяше си не повече от два часа дневно за сън (впрочем те му бяха напълно достатъчни — винаги се събуждаше свеж като краставичка). Обаче поздравителната телеграма, която получи на сутринта след катастрофата на Тезоименитския мост, освободи бившия щабкапитан от рутинните неща и му позволи да се съсредоточи изцяло върху две основни задачи или, както той сам ги наричаше, „проекти“.
Всичко, което се искаше по предварителния стадий, новоизлюпеният кореспондент на Ройтер свърши за два дни.
За подготовката на главния „проект“ (ставаше дума за прехвърляне на голяма партида неназована стока) беше достатъчно да се изпрати по градската поща писмо, адресирано до човек с лекомисленото прозвище Дрозд: очаквайте доставка в близките седмица-две, всичко останало остава съгласно уговорките.
Грижите по другия, второстепенен, но все пак много важен „проект“, също не бяха много. Освен споменатите вече телеграми до Самара и Красноярск Василий Александрович поръча на стъклар да му направи две тънки спирали. На приемчика той доверително поясни, че тези детайли ще влязат в апарат за домашна ракия.
По инерция от времето на забързания петербургски живот Рибников пообиколи московските военни учреждения, където неговата визитка на кореспондент му осигуряваше достъп до най-различни осведомени лица — знайно е колко обичат по нас чуждестранната преса. Самозваният репортер научи много интересни и дори полуповерителни сведения, които, съпоставени и анализирани, се превръщаха в съвсем поверителни. След това обаче Рибников се сепна и прекрати всякакви интервюта. В сравнение с важността на възложените му „проекти“ това бяха дреболии, които не си струваха риска.