— Кой тук е учителят по джоджуцу — ти или аз?
— Пълно с учители. Това живот ли е? — промърмори капитулиралият Ераст Петрович. — Добре де. Кое е това прекрасно, за което ще си приказваме цяла нощ?
— Например за поезията. Кое поетично произведение обичаш най-много?
Вицеконсулът се замисли, а Мидори постави на масичката малка кана саке и седна с кръстосани крака.
— Ами не знам… — проточи той. — Харесва ми „Евгений Онегин“. От руския поет П-пушкин.
— Рецитирай ми го! И го преведи.
Тя постави лакти на коленете си и се приготви да слуша.
— Но аз не го помня наизуст. Това са няколко хиляди стиха.
— Как може да обичаш стихотворение, в което има няколко хиляди стиха? И защо са толкова много? Ако поетът пише толкова дълго, значи няма какво да каже.
Обиден заради гения на руската поезия, Фандорин попита иронично:
— А колко стиха има в твоето любимо стихотворение?
— Три — отвърна тя сериозно. — Най-много обичам тристишията, хокку. В тях се казва толкова малко и същевременно толкова много. Всяка дума е на мястото си и нито една не е излишна. Сигурна съм, че бодхисатвите разговарят помежду си само с хокку.
— Кажи ми — помоли заинтригуваният Ераст Петрович. — Моля те.
Тя притвори очи и напевно произнесе:
— Красиво е — призна Фандорин. — Само че нищо не разбрах. Какъв е тоя ловец на водни кончета? Къде е избягал? И защо?
Мидори отвори очи, повтори замечтано:
— Доко-маде итта яра… Колко е прекрасно! За да проумееш докрай хокку, трябва да притежаваш или особен усет, или съкровено знание. Ако ти беше известно, че великата поетеса Чийо е написала това стихотворение за смъртта на малкия си син, сигурно нямаше да ме гледаш така отвисоко, нали?
Той млъкна, потресен от дълбочината на силата и чувствата, открили се изведнъж в трите кратки, простички стиха.
— Хокку прилича на телесна обвивка, в която се съдържа невидима, неуловима душа. Тайната се крие в тясното пространство между петте срички на първия стих (той се казва ками-но-ку) и седемте срички на втория стих (той се казва нака-но-ку), а после между седемте срички на накано-ку и петте срички на последния трети стих (който се казва шимо-но-ку). Как да ти го обясня по-разбираемо? — лицето на Мидори се озари от лукава усмивка. — Сега ще опитам. Хубавото хокку прилича на силует на красива жена или на умело оголена част от нейното тяло. Контурът, детайлът са по-вълнуващи от цялото.
— Аз пък предпочитам цялото — заяви Фандорин и сложи ръката си на коляното й.
— Защото си хлапак и дивак — ветрилото й болезнено го удари през пръстите. — За изтънчения човек е достатъчно да зърне само крайчеца на Красотата и неговото въображение моментално ще дорисува останалото, дори многократно ще го украси.
— Между другото, това го е казал Пушкин — промърмори титулярният съветник и подуха ударените си пръсти. — А твоето любимо стихотворение макар да е красиво, е много тъжно.
— Истинската красота винаги е тъжна.
Ераст Петрович се учуди:
— Така ли?
— Съществуват две красоти: красотата на радостта и красотата на тъгата. Вие, хората на Запада, предпочитате първата, ние — втората. Защото красотата на радостта е недълготрайна като полета на пеперуда. А красотата на тъжното е по-вечна от камък. Кой си спомня за милионите щастливи влюбени, които мирно са изживели живота си, остарели са и са умрели? А за трагичната любов се съчиняват пиеси, които живеят столетия. Нека пием, а после ще разговаряме за Красотата.
Но не им бе съдено да разговарят за красотата.
Ераст Петрович вдигна своята чашка и каза: „Пия за красотата на радостта.“ „Аз пък съм японка и пия за красотата на тъгата“ — отвърна Мидори и изпи своята, а той не успя.
Нощта бе разкъсана от страшен крясък: „Цумеее!!!“ Отвърна му рев, нададен от множество гърла.
Ръката на Фандорин трепна, сакето се разля по татамито.
Големият огън
Макар и рядко, се случва да срещнеш жена, която е по-силна от теб. Тогава не трябва да се пъчиш и да се ежиш, напротив, трябва да се направиш на слаб и беззащитен. Това размеква силните жени. Всичко ще направят сами, само недей да им пречиш.
В цялото село на проклетите шиноби имаше само един обект, представляващ интерес за ценител на женствеността — седемнайсетгодишната Ецуко. Не кой знае каква хубавица, естествено, но както се казва, в блатото и жабата е принцеса. Останалото женско население на Какушимура118 (Маса сам бе кръстил селото, тъй като самите шиноби изобщо нямаха име за него) се състоеше от старата вещица Неко-чан119 (ама и тя едно котенце!), бременната жена на сипаничавия Гохей, еднооката Сае и петдесетгодишната Тампопо. Двете сополанки на девет и единайсет години не се броят.