Предвидлив е Монаха, няма какво човек да се ръга напред.
И веднага, сякаш за потвърждение на мисълта му, се започна.
На крачка от външното стълбище единият от предните двама изведнъж изчезна. Сякаш потъна вдън земя.
Тоест нямаше никакво „сякаш“ — просто потъна. Маса сто пъти беше минавал през това място и понятие си нямаше, че отдолу има прикрита яма.
Разнесе се страшен писък. „Черните куртки“ първо отскочиха от зейналата яма, после се струпаха около нея. Маса се изправи на пръсти, надникна през нечие рамо. Видя още потръпващо тяло, пронизано от остри колове.
— Едва се задържах, на самия ръб се задържах! — с треперещ глас повтаряше оцелелият от първата двойка. — Амулетът ме спаси! Амулетът на богинята Каннон!
Другите пазеха мрачно мълчание.
— Строй се! — изръмжа командирът.
Заобиколиха страшната яма, от която още се носеха стонове, заизкачваха се по стълбите. Притежателят на чудодейния амулет бе изпънал напред ръката с ножа, главата му бе прибрана в раменете. Качи се на първото стъпало, второто, третото. Плашливо прекрачи на верандата и в същия миг надолу полетя голямо парче от дебелата обиколна талпа, придържаща навеса. То глухо фрасна човека по темето и той без звук се свлече по лице. Дланта му се разтвори и от нея изпадна амулетът, зашит в миниатюрна сърмена торбичка. Богинята Каннон е добра за жените и за мирните занимания, помисли си Маса. При мъжките работи е за предпочитане амулетът на божеството Фудо.
— Какво спряхте? — кресна Монаха. — Напред!
Той безстрашно изтърча на верандата, но не продължи, а ги подкани с ръка:
— Давай, давай! Не се страхувай!
— Че кой се страхува? — промърмори едър здравеняк и занапира напред. Маса се дръпна, за да пусне храбреца. — Я дайте път!
Той със замах отвори входната врата. Маса се сгърчи, но не се случи нищо ужасно.
— Браво, Сабуро — похвали командирът смелчагата. — И не се събувай, не сме дошли на гости.
Пред тях се бе открил добре познатият на Маса коридор: три врати отдясно, три отляво и в края още една — зад която беше мостчето към нищото.
Масивният Сабуро потропа с крак по пода — пак нищо.
Престъпи прага, спря се, почеса се по тила.
— Сега накъде?
— Давай надясно — нареди Монаха и също влезе в коридора.
След тях се наблъскаха и останалите.
Преди да влезе, Маса се обърна — от стълбите започваше дългата опашка „черни куртки“, пурпурният пламък на факлите хвърляше отблясъци върху оголените остриета. Змия в устата на тигър, помисли си васалът на Фандорин и потръпна. Разбира се, цялата му душа е за тигъра, но самият той в момента представлява люспа по тялото на змията…
— Върви! — подтикна командирът доблестния (а може би и просто глуповат) Сабуро.
Оня отвори вратата на първата стая отдясно, стъпи вътре. Завъртя глава, направи крачка, после втора. Щом кракът му докосна второто татами, в стената нещо издрънча. Маса от коридора не виждаше добре, но Сабуро учудено изохка, хвана се с ръце за гърдите и се сгъна надве.
— Стрела — обърна се той с хъхрене.
И наистина от гърдите му стърчеше метален шип.
Монаха се прицели с револвера в стената, но не стреля.
— Самострелен арбалет — смотолеви. — С пружина под пода…
Сабуро кимна, сякаш напълно задоволен от обяснението, изхлипа като дете и се катурна настрани.
Командирът прекрачи умиращия, бързо потропа по стените с дръжката на револвера, но не откри никакви кухини.
— Напред! — провикна се той. — Ей, ти! Да-да, ти! Марш!
Боецът с качулка, когото той посочи, се поколеба за не повече от секунда и тръгна към следващата врата. Изпод маската се дочу приглушен шепот.
— Доверявам се на буда Амида, доверявам се на буда Амида… — разпозна Маса свещеното заклинание на ония, които вярват в Пътя на Чистата земя.
Беше хубава молитва, тъкмо като за грешна душа, която жадува за прошка и спасение. А най-странното бе, че в стаята, където предстоеше да влезе последователят на буда Амида, висеше на стената свитък с изречение на великия Шинран121: „Дори добрият човек може да се възроди в Чистата Земя, какво остава за лошия.“ Какво удивително съвпадение! Може пък свитъкът да разпознае своя човек и да го спаси?
Но не го спаси.
Молещият се прекоси стаята без премеждия. Каза изречението, поклони се с почит. Но Монаха заповяда:
— Свали свитъка! Виж да няма някоя ръчка зад него!
Не намериха ръчка зад хартията, но докато шареше с ръка по стената, клетникът одраска ръката си о невидим пирон. Извика, облиза кървящата длан и след минутка вече се гърчеше на пода — пиронът се оказа отровен.