Зад третата врата беше молитвеното помещение. Какво ли е подготвило за нашествениците? Стоейки по-далеч от Монаха (за да не го извика), но и не много далеч (че нищо няма да види), Маса изпъна врат.
— Е, кой е следващият? — повика командирът и недочакал доброволци, сграбчи за врата най-близкия и го засили напред. — По-смело!
Треперещият боец отвори вратата. Видя олтара с горящата свещ, поклони се. Не посмя да влезе обут — би било кощунство. Той свали сламените си дзори, направи крачка и заподскача на един крак, хванал се за стъпалото.
— Шипове! — ахна Монаха.
Стрелна се в стаята (беше със здрави гайджински ботуши), измъкна ранения в коридора, но той вече хриптеше и беше подбелил очи.
Командирът лично провери за кухини стените в молитвената стая. Не откри ръчки или тайни пружини.
Излезе в коридора, провикна се:
— Остават само четири врати! Една от тях ще ни отведе при Тамба! Може да е тъкмо тая! — той посочи вратата в края на прохода. — Цурумаки-доно обеща награда за тоя, който влезе пръв в леговището на стария вълк! Кой иска званието десетник и хиляда йени отгоре?
Не се намериха желаещи. Сякаш невидима граница разполови коридора: в далечния му край беше просторно, там сам-самичък стоеше командирът, затова пък в близката се блъскаха петнайсетина души, пък и откъм входа напираха още.
— Ех, страхливи гущери! Ще мина и без вас!
Монаха блъсна вратата настрани, изхвърли напред ръката си е револвера. Видя чернотата, дръпна се назад, но веднага се овладя.
Засмя се:
— Вижте от какво се бяхте уплашили! От пустотата! Хайде, останаха само три врати! Иска ли някой да си опита късмета? Не щете ли? Добре…
Той отвори далечната врата отляво. Не бързаше да влезе. Приклекна, махна с ръка да му донесат светлина. Огледа пода. Потропа по татамито с юмрук, едва след това пристъпи. Направи още една крачка.
— Пръчка!
Подадоха му бамбуков прът.
Монаха ръгна с него в тавана, в стените. Щом в ъгъла дъските прокънтяха на кухо, незабавно откри огън. Прогърмя изстрел, втори, трети. По светложълтата повърхност зейнаха три дупки. Отначало на Маса му се стори, че командирът проявява излишна предпазливост, но после изведнъж се чу скърцане, стената се заклати и от нея с лице напред изпадна човек с черен костюм на нинджа.
В стената тъмнееше ниша — таен шкаф.
Без да губи и секунда, Монаха прехвърли револвера в лявата си ръка, измъкна меча и сряза шията на падналия. Откъсна маската му, вдигна главата за плитката.
Сипаничавата физиономия на Гохей зяпаше убиеца си с яростно изцъклен поглед. Командирът изхвърли трофея в коридора, право в краката на Маса, изтри лакътя си от шурналата кръв и предпазливо надникна в нишата.
— Аха, има нещо! — обяви разпалено той. Нетърпеливо повика единия от бойците, който току-що бе свалил качулката си: — Шиндзо, ела тук! Погледни какво има там! Качвай се!
Той сплете шепи, Шиндзо стъпи в тях, горната част на тялото му изчезна.
— Аа!… — долетя отгоре сподавен вик.
Монаха повратливо отскочи, а Шиндзо се стовари долу като чувал. Между очите му стърчеше стоманена звездичка с остро наточени ръбове.
— Чудесно! — каза командирът. — На тавана са! Ти, ти и ти — при мен! Пазете тук. Не се пъхайте в дупката, че ще отнесете някой шурикен. Най-важното е да не пуснете тия шиноби да се измъкнат оттук. Останалите — след мен! Някъде тук трябва да има вход за мазето.
Маса знаеше как се отива в подземието. В съседната стая, втората отдясно, имаше специален под — преди да си мигнал, вече си долу. Ей сега бръснатият ще си получи, каквото търси.
Но Монаха и тук не се изложи. Не тръгна като Маса с рогата напред, а пак клекна и дълго разглежда дъските. Ръгна ги няколко пъти с пръта, сети се нещо, изръмжа доволно. После натисна силно с ръка и подът се заклати.
— Ето ви го мазето! — ухили се командирът. — Трима да стоят пред вратата, очите на четири!
Пред последната врата се бяха струпали нагъсто „черни куртки“. Бяха я дръпнали и изчаквателно се загледаха в хитрия си водач.
— Такаа… — проточи той, обикаляйки с поглед голите стени. — Какво имаме тук? Аха. Нещо не ми харесва оня дирек в ъгъла. За какво ли им е притрябвал? Подозрително. Я да видим — Монаха, без да поглежда, посегна назад, хвана ръкава на Маса. — Иди почукай по него.
Ох, че не му се ходеше да тропа по подозрителния дирек! Но как да не се подчини? Пък и Монаха даде зор:
— Какво се балтавиш? По-бързо! Кой беше ти, Рюхей ли? Свали го тоя капишон, вече не ти трябва, само ти пречи да гледаш.
Отиде, та се не видя, рече си Маса и дръпна качулката — бездруго стоеше с гръб към „черните куртки“ и командира им.