Общо става колко?
Мидори-сан му попречи на сметките.
— Чакайте тук — рече тя. — Баща ми ще се върне за вас.
— Отивате ли си, господарке?
Тя не отговори — обърна се към господаря.
Той също я попита нещо с напрегнат, накъсан глас.
Тя не отговори и на него. Не и с думи.
Погали го по бузата, после по врата. Намерила и тя време за нежности! Ей, женското си е женско, ако ще и нинджа да е.
Ръката на Мидори-сан се плъзна към тила на господаря, белите й пръсти изведнъж се свиха плътно и кръглите гайджински очи от учудване станаха още по-кръгли. Господарят се свлече на земята, гърбът му се опря в ствола.
Уби го! Проклетата вещица го уби!
Маса заръмжа и нанесе на предателката смъртоносния удар кубиори, който трябваше да разкъса подлото й гърло, но силна ръка го сграбчи за китката.
— Той е жив — бързо изрече жената шиноби. — Просто не може да мърда.
— Защо? — изсумтя Маса, сгърчен от болка.
Ама че ръчичка!
— Той не би ми позволил да направя това, което трябва.
— А какво трябва?
Тя разбра, че ще я изслуша, пусна ръката му.
— Трябва да вляза в къщата. Да се спусна в мазето. Там в едно скривалище има буре с черен барут. Зарядът е пресметнат така, че къщата да се продъни и да смаже всички, които се намират вътре.
Маса се замисли за миг.
— Но как ще влезете в къщата?
— След час ще се възстанови — каза Мидори-сан вместо отговор. — Бъди с него.
После се наведе към господаря, прошепна му нещо на гайджински.
И толкова — излезе на поляната, с леки крачки се упъти към къщата.
Не я забелязаха веднага, а когато видяха фигурата й, облечена в черните прилепващи дрехи на нинджите, настана паника.
Мидори-сан вдигна празните си ръце, извика:
— Господин Цурумаки ме познава! Аз съм дъщерята на Тамба! Ще ви покажа неговото скривалище!
„Черните куртки“ се скупчиха около нея, претърсиха я. После цялата тълпа тръгна към входа, вмъкна се в къщата. Отвън не остана жива душа.
Ама ние сме само на трийсетина крачки, съобрази изведнъж Маса. Ако гръмне къщата, ще ни засипят отломки. Трябва да преместя господаря по-далеч.
Той обхвана неподвижното тяло, помъкна го по земята.
Но не успя да се отдалечи много, само на няколко крачки. После земята се разтресе, ушите му заглъхнаха. Маса се обърна.
Домът на Момоти се срути прецизно, сякаш коленичи: първо се скършиха стените, после покривът се заклати и се стовари навътре, сцепен надве, на всички страни се разхвърча прах. Стана светло като ден, горещ въздух лъхна в лицето му.
Васалът се наведе да прикрие с тялото си господаря и видя, че от широко отворените му сини очи текат сълзи.
Жената го излъга. Господарят не дойде на себе си нито след час, нито след два.
Маса няколко пъти ходи да гледа руините. Изрови ръка с черен ръкав, крак с черен крачол, остригана глава без долно чене. Не откри нито един жив.
На няколко пъти се връща, разтърсва господаря. Той не че беше в безсъзнание, но лежеше неподвижно и гледаше в небето. Отпърво по лицето му се стичаха сълзи, после спряха.
А малко преди разсъмване се появи Тамба — просто дойде през гората, откъм цепнатината, сякаш нищо не се бе случило.
Каза, че минал от другата страна, убил часовите. Били само шестима.
— А защо не долетяхте по небето, сенсей? — попита Маса.
— Не съм птица, че да летя по небето. В пропастта слязох с платнени крила, това се учи — обясни хитрият старец, но Маса, естествено, не му повярва.
— Какво се е случило тук? — попита сенсеят, гледайки лежащия господар и руините на къщата. — Къде е дъщеря ми?
Маса му разказа какво се бе случило и къде е дъщеря му.
Джонинът смръщи побелелите си вежди, но разбира се, не се разплака — та той беше нинджа.
Дълго мълча, после отрони:
— Сам ще я изровя.
Маса също помълча — толкова, колкото се полагаше от съчувствие към родителските чувства — и изрази своето безпокойство от странното състояние на господаря. Внимателно се поинтересува дали Мидори-сан случайно не се е престарала и сега господарят да остане парализиран за цял живот.
— Той може да се движи — отвърна Тамба, след като още веднъж внимателно погледна легналия мъж. — Просто не иска. Остави го така. Не го закачай. Аз ще ида да разровя отломките. А ти насечи дърва и струпай погребална клада. Голяма.
Не отговори
Фандорин лежеше на земята и гледаше небето. Отначало то бе почти черно, леко напръскано от лунната светлина. После луната залезе, небето стана съвсем черно, но май не за дълго. Цветът се менеше през цялото време: засивя, поруменя, изсини се.