Въпреки дългогодишния навик да действа активно Василий Александрович с усилие на волята потисна сърбежа на ръцете и си наложи да прекарва повече време у дома. Търпението и умението да се седи неподвижно са тежко изпитание за човек, свикнал да не се задържа и минута на едно място, но Рибников и тук се прояви на висота.
Енергичният човек мигом се превърна в сибарит, който прекарва часове в креслото до прозореца и се разхожда из къщата по халат. Новият ритъм на живота му отлично съвпадна с дневното разписание на веселите обитателки на „Сен Санс“, които се събуждаха по пладне и докъм седем вечерта се шляеха по чехли и с ролки в косите. Василий Александрович за нула време изгради прекрасни отношения с момичетата.
В първия ден госпожиците все още не бяха опознали новия съквартирант и затова му пробутваха фасони, но твърде скоро се разнесе слухът, че това е любовникът на Беатрис и лиричните попълзновения тутакси секнаха. На втория ден „Васенка“ вече беше всеобщ любимец. Той черпеше момичетата с бонбони, с интерес се вслушваше в техните измишльотини, пък и дрънкаше на пиано и изпълняваше сърцераздирателни романси с приятния си, леко сладникав тенор.
На Рибников наистина му беше интересно да общува с пансионерките. Той откри, че тяхното бърборене, ако бъде правилно насочено, носи не по-малка полза от рискованите фалшиви интервюта. Заведението на графиня Бовада се ползваше с добро име, тук се отбиваха мъже е положение в обществото. Понякога в салона те обсъждаха помежду си служебни дела, пък и по-късно, в сепаретата, разнежени, понякога изтърваваха по някоя твърде любопитна приказка. Вероятно смятаха, че празноглавите госпожици бездруго нищо не разбират. Госпожиците наистина на акъл не го докарваха до София Ковалевская21, но за сметка на това притежаваха силна памет и безкрайна любов към клюките.
По тоя начин сбирките на чаша чай край пианото не само помагаха на Василий Александрович да си убива времето, но и му носеха маса полезни сведения.
За жалост през първия период от доброволното заточение на щабкапитана цялото внимание на момичетата бе погълнато от сензацията, която кънтеше из Първопрестолната. Полицията най-сетне бе заловила прочутата шайка „ездачи“. На тоя въпрос московското общество отделяше повече внимание, отколкото на Цушима. Разбра се, че за залавянето на дръзките бандити е бил изпратен специален отряд най-добри детективи от Петербург — това ласкаеше московчани.
За рижавата Манон с прякор Свирката се знаеше, че при нея често бе идвал един от „ездачите“, поляк хубавец, направо муцка, затова сега Свирката се обличаше в черно и се държеше загадъчно. Останалите момичета много й завиждаха.
През тези дни Василий Александрович неведнъж се хващаше, че мисли за спътничката от купето — вероятно понеже Лидина представляваше пълна противоположност на емоционалните, но загрубели души на обитателките на „Сен Санс“. В спомените на Рибников Гликерия Романовна се хвърляше към внезапната спирачка или пък, пребледняла, прехапала долната устна, превързваше разкъсана артерия на крака на ранения с парче плат, откъснато от собствената рокля.
Доброволният отшелник озадачен гонеше от съзнанието си тия картини, те нямаха нищо общо с живота му и с днешните му интереси.
Василий Александрович обикновено се разхождаше по булевардите — до храма на Христос Спасителя и обратно. Той не познаваше добре Москва, затова страшно се учуди, когато случайно мярна табелката с името на улицата, която вървеше веревно по нагорнището от прочутия събор.
Улицата се наричаше „Остоженка“.
„Къщата на Бомзе на «Остоженка»“ — отекна в ума му сякаш наяве мекият глас, натъртващ съгласните по петербургски.
Той се разходи нагоре по асфалтираната улица, застроена с красиви къщи, обаче бързо се сепна и се върна.
Но все пак оттогава му стана навик, след като извърви подковата на булевардите до края, да прави още едно малко кръгче, захващайки от „Остоженка“. Минаваше и покрай къщата на Бомзе, построена за отдаване под наем — шикозна, четириетажна. Безделието бе направило Василий Александрович непривично отнесен и той, хвърляйки поглед към тесните виенски прозорци на сградата, дори си позволяваше от време на време да помечтае за онова, което не би могло да се случи никога и за нищо на света.
21