Докато в ушите му звучаха последните думи на Мидори („Farewell, my love. Remember me without sadness“125), а ехото им отекваше дълго — от очите на вледенения Ераст Петрович безспирно се лееха сълзи. Постепенно ехото заглъхна и сълзите секнаха. Титулярният съветник просто лежеше по гръб и не мислеше за нищо — наблюдаваше как се държи небето.
Когато горе плъзнаха сиви облаци, изяли синевата, над него се появи лицето на Тамба. Старият джонин може би бе идвал и по-рано, но Фандорин не бе съвсем сигурен. Поне до тоя момент Тамба не се бе опитал да закрие със себе си небето.
— Стига толкова — каза той. — Ставай вече.
Ераст Петрович се изправи. Защо не?
— Да вървим.
Тръгна.
Той не задаваше никакви въпроси на стареца — беше му все едно, но Тамба заговори сам. Каза, че е отпратил Маса в Токио. Слугата никак не искал да изоставя господаря си, но било необходимо да се извика племенникът, студентът от медицинския факултет Ден — единственият останал жив, ако не се броят двамата, учещи в странство. Те, разбира се, също щели да дойдат, но нямало да стане толкова бързо. Кланът Момоти понесъл тежки загуби, налагало се да бъде възстановен. А преди това трябвало да си разчистят сметките с Дон Цурумаки.
Титулярният съветник слушаше равнодушно, всичко това не го вълнуваше.
На поляната близо до разрушената къща бе струпана огромна камара дърва, до нея още една — по-малка. Върху първата натясно, в три редици, бяха проснати тела, увити в черни парцали. Върху втората лежеше нещо бяло и тясно.
Впрочем Фандорин и не се вглеждаше особено. Когато си прав, не е удобно да зяпаш небето, та сега разглеждаше предимно тревата под краката си.
— Твоят слуга няколко часа сече и нарежда дървата — каза Тамба. — После заедно пренесохме мъртвите. Всички са тук. Повечето са без глави, но това не е важно.
Той отиде до първата клада. Поклони се ниско и дълго стоя превит. После подпали факла, бутна я сред дървата и те моментално пламнаха — сигурно са били напоени с някаква запалителна течност.
Беше по-приятно да се гледа огънят, отколкото тревата. Той през цялото време променяше цвета си, както и небето, движеше се, но същевременно оставаше на място. Фандорин гледаше пламъците, докато труповете не започнаха да мърдат. Единият от мъртъвците се сви така, като че се опитваше да седне. Това беше неприятно. Пък и миришеше на пърлено.
Титулярният съветник първо се обърна, а после се отдалечи.
Огънят съскаше и пращеше, но Ераст Петрович стоеше с гръб към него и не го поглеждаше.
След малко при него дойде Тамба.
— Не мълчи — помоли го той. — Кажи нещо. Иначе ки няма да намери изход и в сърцето ти ще се образува бучка. От това може и да умреш.
Фандорин не знаеше какво е това ки, нито го беше страх да умре, но задоволи молбата на стареца, защо пък не? Каза:
— Горещо е. Когато вятърът духа насам, е горещо.
Джонинът кимна доволен:
— Добре. Сега сърцето ти няма да се пръсне. Но то е покрито с ледена кора и това също е опасно. Зная един много добър начин да се разтопи ледът, сковал сърцето. Това е отмъщението. Ние с теб имаме един враг. Знаеш кой е той.
„Дон Цурумаки“, произнесе мислено титулярният съветник, вслуша се в себе си — нищо в него не трепна.
— Това няма да промени нищо — каза той на глас.
Тамба отново кимна.
Помълчаха известно време.
— Знаеш ли, аз я открих — тихо рече старецът след минута или може би след час. — Наложи се да размествам талпите и дъските, но я открих. Тя е там, виж.
И той посочи втората клада.
Чак сега Ераст Петрович разбра какво лежи там, покрито с белия плат. Фандорин се разтрепери. Не можеше да се овладее, с всяка изминала секунда трепереше все по-силно.
— Тя ми е дъщеря. Реших да я погреба отделно. Ела да се сбогуваш.
Но титулярният съветник не помръдна, само отчаяно заклати глава.
— Не се бой. Тялото й е разкъсано, но аз съм го завил. А лицето й оцеля наполовина. Само недей да се приближаваш много.
Без да го дочака, Тамба тръгна към кладата пръв. Отмести края на покривалото и Фандорин видя профила на Мидори. Бял, тънък, спокоен и също толкова прекрасен, колкото бе и приживе.
Ераст Петрович се устреми към нея, но джонинът му препречи пътя.
— По-близо не бива!
Как така не бива? Откъде-накъде не бива? Той отхвърли Тамба, като да бе сламка, но японецът хвана титулярния съветник през кръста.
— Недей! Тя не би го искала!
Дяволският старец бе жилав и не му даде да стъпи нито крачка нататък. Ераст Петрович се приповдигна на пръсти, за да види не само профила й.