И го видя.
Втората половина от лицето й бе черна и овъглена, заприличала на страшна африканска маска. Ужасеният Фандорин залитна назад, а Тамба се провикна сърдито:
— Защо бягаш? Мъртвите шиноби нямат лице, а на нея й остана половината. Това е така, защото Мидори наполовина престана да бъде нинджа — заради теб! — гласът му трепна. Джонинът запали факла. — Няма нищо. Огънят очиства всичко. Погледни. Тялото й ще се свива и отпуска в прегръдките на очистителния пламък, а после ще се разпилее на пепел.
Но Ераст Петрович не остана да гледа как ще се гърчи клетото й тяло. Той закрачи към гората, гълтайки дълбоко въздух.
Нещо се бе случило с белите му дробове. Въздухът не изпълваше гърдите. Плитките агонизиращи вдишвания бяха мъчителни.
Защо, защо не беше послушал Тамба! Защо отиде до кладата! Тя искаше да се разделят красиво, според науката, за да останат в паметта на любимия нейното нежно лице и прощалните й думи. А сега — той го знаеше със сигурност — всичко ще бъде затулено от черно-бялата маска: наполовина неописуемо прекрасна, наполовина — самият ужас и смърт.
И все пак какво се бе случило с белите му дробове? Дишането му бе станало накъсано, кратко. И не че не можеше да вдишва — напротив, не можеше да издиша. Отровеният въздух на това проклето утро бе заседнал в гърдите му и по никакъв начин не искаше да излезе.
— Кожата ти е посиняла — рече приближилият го Тамба.
Лицето на стареца бе спокойно, дори някак сънено.
— Не мога да дишам — отсечено обясни Фандорин.
Джонинът го погледна в очите, поклати глава.
— Няма и да можеш. Трябва да пуснеш навън злата сила. Иначе тя ще те задуши. Трябва да строшиш леда, сковал сърцето ти.
Пак говори за Дон, проумя Ераст Петрович.
— Добре. Ще дойда с теб. Това едва ли ще стопли сърцето ми, но тогава поне ще мога да дишам.
Зад гърба на титулярния съветник бушуваха пламъци, но той не се обърна.
— Вече нямам слабости — рече джонинът. — Сега ще стана истински Тамба. И ти също ще станеш по-силен. Ти си млад. На тоя свят има много добри жени, много повече от добрите мъже. Жените ще те обичат, а ти ще обичаш тях.
Ераст Петрович му обясни:
— I musn’t love anybody. My love brings disaster. I cannot love. I cannot love.126
Тамба не отвърна нищо.
Пощальонът
Потеглиха към Йокохама през нощта. Фандорин с велосипеда, Тамба бегом. Колоездачът въртеше педалите равномерно и силно, но бързо изостана — нинджата се движеше по-бързо и не му се налагаше да спре, за да натегне веригата или да преодолее каменист участък. Впрочем те не се и бяха разбирали да пътуват заедно, уговориха само мястото на срещата в Блъф: на хълма, откъдето се вижда къщата на Дон Цурумаки.
Ераст Петрович се бе отдал изцяло на ритъма на карането, мислеше само как да диша правилно. Дишането му беше все така затруднено, във всичко останало обаче титулярният съветник се чувстваше доста по-добре, отколкото през деня. Движението помагаше. Той сякаш се бе превърнал от човек в механизъм, състоящ се от предавки, вериги и лагери. В душата му цареше не точно покой, а някаква спасителна празнина, в която нямаше нито мисли, нито чувства. Ако зависеше от него, щеше да си пътува така през спящата долина до края на живота, без да усеща умора.
Наистина не се уморяваше. Преди да тръгнат на път, Тамба накара Фандорин да глътне кикацу-мару, древна храна, с която нинджите се запасявали, тръгвайки на дълъг път. Беше малка, почти безвкусна топчица от стрити на брашно моркови, елда, батати и някакви засукани треволяци. Сместа трябвало да отлежава три години, докато влагата й се изпари напълно. Според думите на Тамба възрастен мъж се нуждаел от две-три такива топчици, за да не усети цял ден нито глад, нито умора. А вместо бутилка вода Ераст Петрович получи малко суйкацу-мару — три миниатюрни топчета от захар, слад и мариновани сливи.
Бе получил и още един подарък, който вероятно трябваше да събуди у безучастния Фандорин жаждата за мъст: официална снимка на Мидори. Изглеждаше снимана по времето, когато е служила в публичния дом. От неумело оцветения портрет към титулярния съветник гледаше порцеланова кукла с кимоно и висока фризура. Той дълго се вглежда в изображението, но не позна Мидори. Някъде бе изчезнала и красотата й. Ераст Петрович с безразличие си помисли, че истинската красота не може да бъде запечатана с фотографски обектив — тя е прекалено жива и неправилна, прекалено променлива. А може би е така, защото истинската красота не се възприема с очите, а другояче.
126
Не бива никого да обичам. Моята любов носи нещастие. Не мога да обичам. Не мога да обичам (англ.). — Б.пр.