Пътят от Йокохама до планините бе отнел два дни. Обратния път Ераст Петрович измина за пет часа. Нито веднъж не спря да почине, но и не се измори — вероятно заради вълшебните мару.
За да иде в Блъф, трябваше да продължи направо, към хиподрума, но вместо това Фандорин насочи машината си наляво, към реката, зад която се трупаха обгърнатите в утринна мъгла покриви на търговските квартали.
Профуча през моста Нишинобаши, след който започнаха правите улици на Сетълмента, и вместо на хълма, на който Тамба сигурно вече очакваше титулярния съветник с нетърпение, се озова на крайбрежния булевард, пред сградата с трицветния руски флаг.
Ераст Петрович не бе променил маршрута си от разсеяност, предизвикана от сътресението. Изобщо не беше разсеян. Напротив, замръзналите чувства и многочасовите механични движения спомогнаха мозъкът на титулярния съветник да работи праволинейно и точно като сметачна машина. Завъртяха се някакви колелца, зачаткаха лостчета и решението изскочи. Ако беше в обичайното си състояние, Фандорин можеше и да усложни нещата прекалено, щеше да забърка едни каши, но сега, без участието на каквито и да е емоции, планът излезе учудващо прост и ясен.
В консулството, по-точно в жилището си, Ераст Петрович се отби по въпрос, който имаше непосредствена връзка с аритметичния план.
Той мина покрай спалнята, извърнал лице на другата страна (така му подсказа инстинктът за самосъхранение), запали осветлението в кабинета си и зарови из книгите. Методично вземаше всеки том в ръка, прелистваше го, хвърляше го на пода и посягаше за следващия. При което мърмореше под носа си неразбираемо:
— Едгар По? Нервал? Шопенхауер?
Беше толкова увлечен в тайнственото си занимание, че не чу тихите крачки зад гърба си. Изведнъж чу рязък, нервен вик:
— Don’t move or I shoot127!
На прага на кабинета бе застанал Доронин, облечен с японски халат и с револвер в ръката.
— Аз съм, Фандорин — спокойно рече титулярният съветник, който се бе обърнал само за секунда и отново зашумоля със страниците. — Здравейте, Всеволод Виталиевич.
— Вие ли сте?! — ахна консулът, без да сваля оръжието (сигурно от изненада). — Аз пък видях светлина в прозорците ви, вратите зейнали. Рекох си, да не са крадци или нещо по-лошо… Господи, жив сте! Къде се губихте? Нямаше ви цяла седмица! Аз вече… А къде е вашият японец?
— В Токио — кратко отвърна Фандорин, захвърли съчинението на Прудон и се залови с романа на Дизраели.
— А… а госпожа О-Юми?
Титулярният съветник замръзна с книгата в ръка — толкова го бе поразил тоя простичък въпрос.
Действително, къде ли е тя сега? Не може да я няма никъде! Преместила се е в друго тяло, съгласно будисткото вероучение? Отишла е в рая, където е мястото на всичко прекрасно? Запратена е в ада, където трябва да пребивават грешниците?
— Не знам — отговори той объркан след дълга пауза.
Тонът му беше такъв, че Всеволод Виталиевич спря да разпитва помощника си за неговата любима. Ако Ераст Петрович беше в нормалното си състояние, той щеше да забележи, че и консулът изглежда доста странно: нямаше ги обичайните му очила, очите му блестяха възбудено, косата му беше разпиляна.
— Какво постигна вашата планинска експедиция? Открихте ли леговището на Тамба? — попита Доронин, но без особен интерес.
— Да.
Още една книга полетя към купчината.
— И какво?
Въпросът остана без отговор и отново консулът не настоя да го получи. Той най-сетне свали оръжието.
— Какво търсите?
— Ами забутах някъде едно нещо и не мога да си спомня къде — ядосан произнесе Фандорин. — Да не е в Бълуър-Литън128?
— Знаете ли какъв номер стана тук, докато ви нямаше? — консулът кратко се изсмя. — Онова говедо Бухарцев тайно прати донос срещу вас и не къде да е, ами в Трето отделение. Оня ден пристигна шифрограма, подписана лично от шефа на жандармите генерал-адютант Мизинов: „Фандорин да върши онова, което смята за необходимо.“ Бухарцев е напълно размазан. Сега за посланика най-важната персона сте вие. От уплаха баронът дори предложи да ви наградят с орден.
Но това радостно съобщение ни най-малко не заинтересува титулярния съветник, който проявяваше все повече признаци на нетърпение.
Странен разговор се получи — никой от събеседниците не слушаше другия, всеки мислеше за своите си неща.
— Направо късмет е, че се върнахте! — възкликна Всеволод Виталиевич. — И то тъкмо днес! Това наистина е знак от съдбата!
Чак сега Ераст Петрович се откъсна от търсенето, погледна консула по-внимателно и осъзна, че той не е на себе си.
— Какво ви е? Почервенели сте.
— Почервенял ли? Наистина? — Доронин смутено се пипна по бузата. — Ах, Фандорин, случи се чудо. Същинско чудо. Моята Обаяши чака дете! Днес бяхме при доктора — няма никакви съмнения! Толкова отдавна се примирих, че не мога да бъда баща, и изведнъж…
128