— Честито — Ераст Петрович помисли какво друго да каже, но не можа да измисли и тържествено стисна ръката на консула. — А защо моето завръщане да е знак на съдбата?
— Защото подавам оставка! Вече написах и прошението. Не мога да позволя детето ми да се роди незаконно. Ще се оженя. Но няма да се върна в Русия. Там ще гледат жена ми под око. Предпочитам мен да гледат под око тук. Ще се пиша японски поданик, ще взема фамилията на жена ми, ще се казвам господин Обаяши. Само това липсваше — детето ми да се казва „кален човек“! Но прошението си е прошение, а трябва все пак да сдам на някого длъжността. Вие изчезнахте, Сирота напусна. Вече се бях примирил с дълго чакане — докато се наканят, докато пратят някого, докато пристигне… И изведнъж се появявате вие! Толкова щастлив ден! Жив сте, значи има на кого да сдам канцеларията.
Щастието недочува и на Всеволод Виталиевич не му хрумна, че последното му изречение прозвуча доста обидно за неговия помощник, впрочем Фандорин не се обиди — нещастието също не е с остър слух.
— Сетих се, Епикур! — извика вицеконсулът и се хвърли към рафта, където измъкна книга с позлатени ръбчета на страниците. — Да! Ето я!
— Какво открихте? — попита бъдещият баща. Но титулярният съветник смънка само:
— После, после, нямам време сега — и се понесе с громолене към изхода.
Не стигна до уговореното място. На моста Ятобаши, след който започваше кварталът Блъф, колоездачът бе спрян от много млад, европейски облечен японец.
Учтиво вдигнал сламената си шапка, той каза:
— Мистър Фандорин, бихте ли изпили един чай? — и посочи табелата „English & Japanese Tea Parlour“129.
Пиенето на чай не влизаше в намеренията на Ераст Петрович, но вицеконсулът обърна необходимото внимание на факта, че младежът знаеше името му.
Като огледа ниската, но стройна фигура на японеца и забеляза неговия спокоен, изключително сериозен поглед, нехарактерен за повечето юноши, Фандорин попита:
— Вие сигурно сте Ден? Студентът по медицина?
— На вашите услуги.
„Чаеният салон“ се оказа заведение от смесен тип, каквито бяха повечето в Йокохама: в едната част имаше маси и столове, в другата — рогозки и възглавнички.
Английската половина в тоя ранен час беше празна, само на една от масите пасторът с жена си и петте си деца пийваха чай с мляко.
Придружителят поведе титулярния съветник нататък, дръпна хартиения параван и Ераст Петрович видя, че в японската половина посетителите са още по-малко — всъщност само един: сухо старче с избеляло кимоно.
— Защо тук? Защо не на хълма? — попита Ераст Петрович и се настани. — Там има „черни куртки“, така ли?
Очите на джонина изпитателно се впиха в каменното лице на титулярния съветник.
— Да. Откъде знаеш?
— След като не е получил донесение, Дон е разбрал, че и вторият му отряд е унищожен. Очаква възмездие и се е приготвил за обсада. А за хълма, откъдето се вижда цялата му къща, му е казал Сирота. Ти по-добре ми кажи как се досети, че ще дойда към Блъф от тая страна?
— Не съм се сещал. На пътя през хиподрума чака твоят слуга. Той също щеше да те доведе тук.
— Значи няма как да проникнем в къщата?
— Дълго седях на едно дърво, гледах през гайджинска увеличителна тръба. Нещата са много зле. Цурумаки не се подава навън. Часовите са наредени покрай цялата ограда. Ще трябва да отложим отмъщението. Може би със седмици, с месеци или дори с години. Няма страшно, отмъщението е ястие, което не се разваля — Тамба разпали малката си луличка. — Ще ти разкажа как отмъстил на едного моят прадядо Осмият Тамба. Един поръчител, могъщ даймьо, решил да не плаща за свършената работа и убил изпратения за парите шиноби. Ставало въпрос за много пари, а тоя даймьо бил алчен. Той решил, че никога повече няма да напусне пределите на своята крепост. Не се показвал навън от покоите си и при него не допускали никого. Тогава Осмият Тамба изпратил в крепостта сина си, деветгодишно момче, да се хване на работа в кухнята. Малкият се стараел много и постепенно се издигал в службата. Отначало метял двора. След това задните стаи. После станал помощник на готвача, който готвел за прислугата. Сетне — ученик на княжеския готвач. Дълго се учил да стрива паста от пикочен мехур на акула — това е много майсторска работа. Най-сетне, когато навършил деветнайсет, достигнал такова съвършенство, че му възложили да приготви едно много сложно ястие за княза. И това бил последният ден в живота на тоя даймьо. Разплатата отнела десет години.