Фандорин изслуша тая колоритна история и си рече: да живея десет години със свити дробове? Няма начин!
Впрочем мина му и друга мисъл: ами ако и отмъщението не помогне?
Той остави тоя въпрос без отговор и вместо него зададе друг, на глас.
— Виждал си ли през увеличителната тръба Сирота?
— Да, много пъти. И в двора, и на прозореца на къщата.
— А една бяла жена? Висока, с жълта коса, сплетена на дълга плитка?
— В къщата няма жени. Вътре са само мъже — джонинът гледаше събеседника си с нарастващо внимание.
— Така си и мислех. Сирота се е подготвил за отбрана и е отпратил годеницата си на някое безопасно място… — Ераст Петрович кимна доволен. — Няма да се наложи да чакаме десет години. Нито пък ще ни трябва пикочен мехур от акула.
— А какво ще ни трябва? — тихо-тихо, сякаш се страхуваше да не подплаши плячката, попита Тамба.
Неговият племенник се наведе напред и заби поглед в гайджина. А той се обърна и се загледа към улицата през отворения прозорец. Май го беше заинтригувала закачената върху един стълб синя кутия с кръстосани върху й златни рогове.
Отговорът се състоеше от една-единствена дума:
— Пощальон.
Чичото и племенникът се спогледаха.
— Който носи писма ли? — уточни джонинът.
— К-който носи писма.
Истински акунин
Бързата градска поща, едно от най-удобните изобретения на деветнайсети век, се бе появила в Сетълмента отскоро, затова жителите прибягваха до услугите й по-често, отколкото го налагаше реалната необходимост. Пощальоните разнасяха не само официални писма, адресирани например от търговска фирма на „Мейн стрийт“ до митницата на „Банд“, но и покани за файв-о-клок, рекламни съобщения, интимни послания, дори бележки, които жените пращаха на мъжете си, за да ги подсетят, че е дошло време за обед.
Не мина и половин час, откакто Фандорин пусна плика с марка „мълния“ за пет цента в отвора под кръстосаните рогове, когато пристигна, яхнал пони, напет младеж, издокаран със синя униформа, провери съдържанието на кутията и подковите зачаткаха нагоре по павираната улица, отнасяйки кореспонденцията, адресирана до: Блъф, №130.
— Какво има в плика? — за четвърти път попита Тамба.
Първите три опита не донесоха резултат. Трескавото оживление, с което Фандорин надписа плика, се преобразува в апатия. Гайджинът не чуваше въпросите — той седеше, безучастно загледан в улицата, и само от време на време започваше конвулсивно да гълта въздух и да разтрива гърдите си, като че му бе отесняла жилетката.
Но старият Тамба бе търпелив. Помълчи, помълчи и пак попита. После пак. И накрая дочака отговор.
— А? — трепна Ераст Петрович. — В плика ли? Стихотворение. Щом Сирота го прочете, ще хукне веднага. И ще мине по тая улица, п-през моста. Сам.
Тамба не разбра какво общо има стихотворението, но не тръгна да разпитва — нямаше значение.
— Сам ли? Чудесно. Ще го заловим, няма да е трудно.
Той се наведе към Ден, заприказва бързо на японски. Племенникът кимаше и само повтаряше:
— Хай… хай… хай…
— Няма нужда да го залавяте — намеси се в деловия им разговор Фандорин. — Достатъчно е просто да го доведете тук. Ще успеете ли?
Сирота се появи много скоро — Тамба едва бе сколасал да се подготви.
Разнесе се тропот на копита и иззад завоя изхвърча конник с панамена шапка и светлопясъчен костюм. Трудно беше човек да познае бившия деловодител — толкова елегантен, дори наконтен изглеждаше той. Под плоския му нос чернееше набол мустак, на носа му вместо железните очила бе капнало новеничко златно пенсне.
Съдейки по разгорещената физиономия на туземния джентълмен, по бясното препускане на коня му, Сирота ужасно бързаше, но току пред моста му се наложи да дръпне юздите — на пътя му изскочи прегърбен просяк с изцапано кимоно.
Той се хвана за юздата и занарежда жалби с противен фалшиво жаловит гласец.
Сирота овладя разгорещения кон, скара се на скитника, дръпна поводите, но оня ги държеше здраво.
Ераст Петрович наблюдаваше това малко произшествие от прозореца на чайната, като се стараеше да остане незабелязан. Двама-трима минувачи, привлечени в първия миг от виковете, изгубиха интерес към скучната сцена и продължиха по пътя си.
Около половин минута конникът напразно се опитваше да се освободи. После най-сетне съобрази, че има и по-лесен начин. Мърморейки ругатни, той изрови от джоба си монетка и я хвърли на стареца.