— Значи вие… Вие просто сте искали да ме измъкнете от къщата! — Сирота пламна. — Добре, успяхте да го направите. Но аз няма да ви кажа нищо! Дори ако вашите шиноби започнат да ме измъчват! — изричайки тия думи, той отново пребледня. — Предпочитам да си отхапя езика!
Ераст Петрович направи гримаса:
— Никой не възнамерява да ви измъчва. Сега ще станете и ще си тръгнете оттук. Срещнах се с вас, за да ви задам един-единствен въпрос. При това можете дори да не отговаряте на него.
Сирота, окончателно объркан, измърмори:
— Ще ме пуснете? Дори да не отговоря?
— Да.
— Нещо не мога да ви… Добре де, добре, питайте.
Гледайки го в очите, Фандорин бавно произнесе:
— Доколкото си спомням, вие ме наричахте п-приятел. И казвахте, че сте мой длъжник завинаги. После ме предадохте, макар че ви имах доверие. Вие, искреният човек, поклонникът на Пушкин, кажете ми: наистина ли службата на отечеството може да оправдае всяка подлост?
Сирота се мръщеше напрегнат, очакваше продължение. Но такова нямаше.
— Това е. Зададох въпроса. Можете да не отговаряте на него. С-сбогом.
Почитателят на Пушкин отново се изчерви. Видя, че Фандорин се изправя, възкликна:
— Почакайте, Ераст Петрович!
— Let us go132 — махна уморено Фандорин към Тамба и неговия племенник.
— Не съм ви предал! — побърза да каже Сирота. — Поставих на Дон условие: трябваше да ви остави жив!
— След което неговите хора на няколко пъти се опитаха да ме убият. Жената, която ми беше по-скъпа от всичко на света, загина. Загина заради вас. Сбогом, искрени човеко.
— Къде отивате? — викна подире му Сирота.
— При вашия покровител. Имам сметки за уреждане с него.
— Но той ще ви убие!
— Как така? — обърна се титулярният съветник. — Нали ви е обещал да остана жив.
Сирота се хвърли към него, хвана го за рамото.
— Ераст Петрович, какво да правя? Ако помогна на вас, ще предам отечеството! Ако помогна на отечеството, ще погубя вас и следователно съм подлец и ми остава единствено да посегна на живота си! — в очите му блесна пламък. — Да-да, това е изходът! Ако Дон Цурумаки ви убие, аз ще се самоубия!
Във вледенената душа на Фандорин се пробуди слабо подобие на някакво чувство. Беше злоба. Раздухвайки тая жалка искрица с надеждата, че тя ще се разрасне в спасителен огън, титулярният съветник издума през зъби:
— Защо всички японци, щом се сблъскате с някоя морална трудност, моментално се самоубивате? Сякаш това ще превърне подлостта в благородна постъпка! Няма да я превърне! И благото на отечеството няма нищо общо с това! Аз не мисля злото на вашето б-безценно отечество, мисля злото на един акунин на име Дон Цурумаки! Какво, и на него ли сте му „вечен длъжник“?
— Не, но смятам, че тоя човек е способен да изведе Япония на пътя на прогреса и цивилизацията. Помагам му, защото съм патриот!
— А какво бихте направили с човек, който би убил София Диогеновна? Ах, как ви святкат очите! Помогнете ми да отмъстя за моята любов, а после си служете на отечеството, кой ви пречи! Борете се за конституция, укрепвайте своята армия и флота, поставяйте на мястото им чуждестранните държави. Мигар п-прогресът и цивилизацията са невъзможни без бандита Цурумаки? Ако е така — те не струват пукната пара. И още нещо. Казвате, че сте патриот. Може ли да бъде патриот човек, който знае, че е подлец?
— Трябва да си помисля — прошепна Сирота и с наведена глава се упъти към изхода. Ден го изчака и безшумно тръгна по петите му, но Тамба спря своя племенник.
— Жалко, че не разбирам руски — каза джонинът. — Не знам какво му казахте, но никога не бях виждал зоната на самоуважението под лявата скула толкова необратимо да сменя контурите и цвета си само за пет минути.
— Не бързайте да се радвате — Ераст Петрович с мъка усети, че пламъкът на гнева така и не успя да се разпали, искрицата помръкна, угасна и дишането отново стана трудно. — Той каза, че трябва да си помисли.
— Сирота вече е решил всичко, просто самият той още не го е осъзнал. Сега вече всичко ще бъде лесно.
И майсторът на нинсо, естествено, не сбърка.
Операцията изглеждаше толкова проста, че Тамба искаше да отидат двамата с Ден, но Ераст Петрович настоя да участва. Той знаеше, че само ще пречи на „невидимите“, но се страхуваше, че ако не унищожи Цурумаки със собствените си ръце, обръчът, стиснал гърдите му, никога няма да се разтвори.
Намериха скришно място на високия морски бряг, преоблякоха се в черно, закриха лицата си с маски.
— Същински шиноби — поклати глава Тамба, който разглеждаше титулярния съветник. — Само дето сте прекалено дълъг…