И си го изпроси.
На петия ден от разходките, когато мнимият репортер, въртейки в ръка бастунче, слизаше по „Остоженка“ към „Лесной проезд“, от една каляска го повикаха:
— Василий Александрович! Вие ли сте?
Рибников замръзна на място, проклинайки своето лекомислие. Обърна се бавно, престори се на учуден:
— Ама къде се изгубихте? — възбудено нареждаше Лидина. — Не ви ли е срам, нали обещахте! Защо сте цивилен? Прекрасно сако, много по-добре ви стои от оня ужасен мундир! Какво става с чертежите?
Последния си въпрос тя зададе шепнешком, след като вече беше слязла на тротоара.
Василий Александрович внимателно стисна тънката ръка с копринена ръкавица. Беше объркан — нещо, което му се случваше рядко, за да не кажем никога.
— Лошо стана — измърмори той накрая. — Налага се да се крия. Затова съм с цивилни дрехи. Затова и не се обадих… Нали разбирате, по-добре е човек да стои настрана от мен. — За да придаде на думите си убедителност, Рибников се озърна през рамо и сниши глас: — Вие си карайте по пътя, пък аз по моя. Няма нужда да привличаме внимание.
По лицето на Гликерия Романовна се изписа уплаха, но тя не помръдна.
Само се озърна като него и прошепна в ухото му:
— И сега какво — военен съд? Какво ви очаква — каторга? Или… или още по-лошо?
— По-лошо — той леко се отдръпна от нея. — Какво да се прави, сам съм си виновен. За всичко. Гликерия Романовна, скъпа, аз наистина ще тръгвам.
— В никакъв случай! Да ви зарежа в беда, как ли пък не? Сигурно имате нужда от пари? Мога да ви услужа. Или някакво скривалище? Ще измисля нещо. Господи, какво нещастие! — очите на дамата блестяха от сълзи.
— Не, благодаря ви. Аз живея при… при леля ми, сестрата на покойната ми майчица. Нямам нужда от нищо. Нали виждате как съм издокаран. Ама наистина, гледат ни.
Лидина го хвана под лакътя.
— Прав сте. Качвайте се в каляската, ще вдигнем гюрука.
И го накара да се качи, без изобщо да го слуша — пък и той вече знаеше, че с нея на глава не се излиза. За отбелязване е, че желязната воля на Василий Александрович в тоя момент не че отстъпи, ами за момент се разсея и Рибников някак без усилие влезе в каляската.
Пообиколиха Москва, говорейки си за какво ли не. Вдигнатият гюрук придаваше дори на най-невинните теми за разговор някаква интимност, която плашеше Рибников. На няколко пъти той вземаше твърдото решение да слезе още на първия ъгъл, но все нещо му пречеше. А пък Лидина най-много я тормозеше мисълта как да помогне на горкия беглец, над когото висеше безмилостният меч на военновременните закони.
Когато Василий Александрович най-сетне успя да се сбогува, му се наложи да обещае, че утре ще се разхожда по булевард „Пречистенский“. Лидина ще мине с файтон, ще го забележи сякаш случайно, ще му се обади и той ще се качи. Нищо подозрително, най-обикновена улична сцена.
Давайки обещанието, Рибников беше сигурен, че няма да го удържи, но на следващия ден волята на тоя железен човек отново феноменално се огъна. Точно в пет часа краката сами доведоха кореспондента на уреченото място и разходката се повтори.
Същото се случи и на следващия ден, и на по-следващия.
В отношенията им нямаше и сянка от флирт — Рибников много внимаваше за това. Никакви намеци, погледи или, опазил Бог, въздишки. Разговорите бяха предимно сериозни, пък и тонът изобщо не беше такъв, какъвто мъжете употребяват в разговорите си с красиви дами.
— Добре ми е с вас — призна му веднъж Лидина. — Не приличате на останалите. Не се правите на интересен, не правите комплименти. Усеща се, че за вас не съм същество от женски пол, а човек, личност. През ум не ми е минавало, че мога да другарувам с мъж и че е толкова приятно!
Изглежда, нещо в израза на лицето му се бе променило, понеже Гликерия Романовна се изчерви и възкликна виновно:
— Ах, каква съм егоистка! Само за себе си мисля. А вие стоите на ръба на пропастта!
— Да, на ръба съм… — промърмори глухо Василий Александрович и думите му прозвучаха толкова убедително, че очите на Лидина се изпълниха със сълзи.
Гликерия Романовна вече през цялото време — и преди същите им, и след тях — си мислеше за клетия Вася (мислено го наричаше само по тоя начин). Как да му помогне? Как да го отърве? Толкова е разсеян, беззащитен, неприспособен към военна служба. Ама че глупост — да нахлузиш на такъв човек военна униформа! Само като си припомни как изглеждаше с тая униформа! Голяма работа, изгубил някакви чертежи! Войната скоро ще свърши, никой няма да се интересува от тия хартии, а един човешки живот ще бъде прекършен.
Всеки път тя идваше на среща окрилена, с нов план за спасение. Ту предлагаше да се наеме опитен художник, който да изготви нов чертеж едно към едно с изгубения. Ту се сещаше, че може да се обърне за помощ към един високопоставен жандармски генерал, неин добър познат, който няма да посмее да й откаже.