Всеки път обаче Рибников изместваше разговора към по-далечни теми. Разказваше за себе си доста оскъдно и без желание. Лидина много държеше да научи как е минало детството му, но Василий Александрович съобщи само, че като малък е обичал да лови водни кончета, за да ги пуска после от високия бряг и да гледа как се въртят над празното пространство. Харесваше му също да имитира птичи гласове — веднъж толкова добре се направи на кукувица и на синигер, че Гликерия Романовна изръкопляска.
Вечерта на петия ден Рибников се връщаше у дома особено умислен. Преди всичко, понеже до едно денонощие двата му „проекта“ навлизаха в ключовия си стадий. И второ, защото знаеше, че днес за сетен път се е видял с Лидина.
Гликерия Романовна беше извънредно мила. Днес й бяха хрумнали цели два плана за спасение на Рибников: единият бе свързан със споменатия вече жандармски генерал, а другият, който й допадаше особено, предвиждаше бягство в чужбина. Тя разпалено описваше предимствата на тая идея, отново и отново се връщаше към нея, макар той веднага да й каза, че нищо няма да стане, ще го арестуват на границата.
Укриващият се щабкапитан крачеше по булеварда, непреклонно прехапал горна устна, беше толкова умислен, че дори не поглеждаше огледалния си часовник.
Впрочем, когато се прибра в пансиона и влезе в отделната си квартира, той от предпазливост надигна по навик завесата.
И скръцна със зъби: на отсрещния тротоар имаше паркиран файтон с вдигнат гюрук — в тая жега. Кочияшът зяпаше в прозорците на „Сен Санс“, а пътникът никакъв не се виждаше.
Бързи откъслечни мисли, се заблъскаха в главата на Рибников:
Как?
Защо?
Графиня Бовада?
Абсурд.
Но никой друг не знае.
Старите контакти са прекъснати, новите още не са изградени.
Оставаше само една версия: проклетата агенция Ройтер. Някой от интервюираните генерали е пожелал да внесе някакви поправки или допълнения, обадил се е в московското представителство на Ройтер и е разбрал, че там не се води на работа никакъв Стен. Уплашил се е, обадил се е в полицията… Но дори и така да е — как са го открили?
И тук имаше само една вероятност: случайно.
На някой от агентите му е провървяло, познал го е по словесното описание (ах, трябваше да разнообрази гардероба си!) и сега го следи.
Но ако е случайност, значи нищо не е изгубено, рече си Василий Александрович и тутакси се успокои.
Прецени разстоянието до файтона — шестнайсет, не, седемнайсет крачки.
Мислите му станаха още по-кратки, още по-светкавични.
Пътникът явно е професионалист… Сърдечен пристъп… Аз живея тук, дай да го внесем, ей, кочияш, помогни ми… Беатрис няма да е доволна… Ама след като се е хванала на хорото… А файтонът? Файтона довечера, той може и до довечера да почака.
Последното си го помисли вече навън. Без да бърза, излезе пред къщата, прозя се, протегна се. Пръстите небрежно въртяха дълго цигаре — празно, без цигара. С другата ръка Рибников извади от джоба кутийка като за хапчета, взе от нея нещо и си го пъхна в устата.
Минавайки покрай файтона, видя, че кочияшът го следи с поглед.
Василий Александрович не му обърна никакво внимание. Стисна цигарето в зъбите си, бързо дръпна гюрука — и се вцепени.
Във файтона седеше Лидина.
Мъртвешки блед, Рибников издърпа цигарето от устата си, прокашля се, изплю нещо в кърпичка.
Тя нямаше вид на притеснена. Каза с хитра усмивка:
— Ето къде сте живеели, господин конспираторе! Леля ви има красива къща.
— Следили сте ме? — смотолеви Василий Александрович, мислейки си, че още секунда, част от секундата щеше да е достатъчна, за да…
— Сполучливо, нали? — засмя се Гликерия Романовна. — Смених файтона, наредих на кочияша да кара бавно, на разстояние. Казах му, че сте мъжът ми, когото подозирам, че ми изневерява.
— Но… защо?
Тя стана сериозна:
— Заради вашия поглед, когато казах „до утре“… Разбрах изведнъж, че утре няма да дойдете. И изобщо никога повече няма да дойдете. Пък аз дори не зная къде да ви търся… Нали виждам, че нашите срещи ви тежат на съвестта. Смятате, че ме подлагате на опасност. Знаете ли какво измислих? — възкликна оживено Лидина. — Запознайте ме с леля ви. Тя е ваша роднина, аз съм ваш приятел. Вие нямате представа каква сила могат да бъдат две съюзили се жени!
— Не! — отскочи Рибников. — В никакъв случай!
— Тогава ще вляза сама — заяви Лидина и лицето й стана същото, както тогава, в коридора на бързия влак.