— Добре, щом сте решили тъй… Само че трябва да предупредя леля ми, тя не е добре със сърцето и изобщо много мрази изненадите — панически занарежда Василий Александрович. — Леля ми държи пансион за благородни девици. Тук се спазват специални правила… Искате ли утре. Да-да, утре ще е най-добре. Следобед, дори приве…
— Десет минути — отсече тя. — Чакам десет минути, след което влизам.
И демонстративно се загледа в диамантения часовник, който висеше на врата й.
Графиня Бовада беше изключително съобразителна особа. Нещо, което Рибников знаеше добре. Тя схвана всичко от половин дума, не изгуби нито секунда за излишни въпроси и начаса се захвана да действа.
Едва ли имаше друга жена на света, способна за десет минути да превърне бардак в пансион за благородни девици.
Точно десет минути по-късно (Рибников наблюдаваше през завесите) Гликерия Романовна плати на файтонджията и с най-решителен вид слезе от колата.
Солиден портиер отвори врата пред нея и с поклон я поведе по коридора към салона, откъдето се носеха звуци на пиано.
Пансионът приятно изненада Лидина с богатото обзавеждане. Малко странно й се видя, че тук-там по стените стърчат пирони — сякаш е имало картини, които са били свалени. Сигурно са ги отнесли да ги чистят, помисли си тя, развълнувана преди важния разговор.
В уютния салон две момичета с ученически униформи старателно свиреха на четири ръце „Котешкия марш“.
Те се надигнаха, неумело направиха реверанс и казаха в хор: „Бонжур, мадам.“
Гликерия Романовна сърдечно се усмихна на тяхното смущение. Преди години и тя беше същата дивачка, расла в изкуствения свят на Смолния институт: полудетски мечти, тайно четене на Флобер, момичешки откровения в тишината на спалното…
В салона до пианото бе застанал Вася. Неговото некрасиво, но мило лице изглеждаше смутено.
— Леля ви чака. Да ви заведа… — промърмори той и й стори път.
Фира Рябчик, която за клиентите си се обличаше като гимназистка, го дръпна за пеша на сакото.
— Вася, това да не е твоичката? Характерна госпожа. Не се спичай, ще се оправим. Другите ги затворихме по стаите им.
Слава Богу, че беше още ранен час и нито тя, нито Лионелка се бяха изрисували.
А по коридора към гостенката вече се носеше Беатрис — величествена като императрицата майка Мария Фьодоровна.
— Графиня Бовада — представи се тя. — Васюша много ми е разказвал за вас.
— Графиня ли? — прошепна смазана Лидина.
— Да, покойният ми съпруг беше испански гранд — скромно пророни Беатрис. — Заповядайте в кабинета.
Преди да последва стопанката, Гликерия Романовна пошепна на Рибников:
— Значи сред роднините ви има испански грандове? Всеки друг не би пропуснал да се похвали. Необикновен човек сте вие все пак.
В кабинета нещата тръгнаха вече по-леко. Графинята се държеше сигурно и не изпускаше инициативата.
Тя горещо одобри идеята за бягство в чужбина. Обеща да набави най-сигурни документи за племенника си. След това разговорът на двете дами свърна в географска посока — къде точно да евакуират миличкия „Васюша“. Стана ясно, че вдовицата на испанския гранд е обиколила едва ли не целия свят. С особена топлота тя охарактеризира Порт Саид и Сан Франциско.
Рибников не участваше в обсъждането, само нервно припукваше с пръсти.
Няма страшно, повтаряше си мислено той. Утре е двайсет и пети, а след това няма значение.
Сричка четвърта, в която Фандорин се страхува
Мрачен бяс — така би трябвало най-точно да наречем настроението, обхванало Ераст Петрович. През дългия му живот се бе случвало не само да жъне победи, но и да търпи поражения. Никога обаче не се бе чувствал толкова глупаво. Сигурно така се усеща китоловец, който, вместо да прониже кашалот, е подплашил ято дребни рибки.
Кой би могъл да се усъмни, че тъкмо проклетият Брюнет е японският агент, извършил диверсията? Виновно бе нелепото стечение на обстоятелствата, но инженерът не намираше утеха в тази мисъл.
Скъпоценното време бе пропиляно напразно, следата — изтървана и изстинала.
Московският градоначалник и криминалната полиция много напъваха да изкажат на Фандорин сърдечната си благодарност за залавянето на нахалната банда, но Ераст Петрович се дръпна в сянката и лаврите пожънаха Милников и неговите копои, които само бяха закарали вързаните бандити в най-близкия участък.
Инженерът и надворният съветник се разправяха надълго и нашироко, впрочем Евстратий Павлович изобщо не си даваше зор да се прикрива. Вперил във Фандорин очичките си, избелели от разочарование от човечеството, Милников без помен от смущение си призна: да, той беше проводил копоите, че и сам беше дошъл в Москва, понеже кътал едно наум какъв уникален нюх има Ераст Петрович. На неговия гръб по-сигурно се стигало до заподозрените, отколкото да си късаш обувките от обикаляне из улиците. Вярно, не се добрал до диверсантите, но пак печели — варшавските бандюги щели да му донесат и благодарности от началството, и парична награда.