Спазариха се освен парите негово благородие да издаде и разписката за приемане с по-късна дата, че да има командата време да се завърти два дни из Москва. Рибников обеща.
Натовариха сандъците, тръгнаха. Най-отпред щабкапитанът с файтон, отзад каруците със стоката, от двете страни — конвоиращите, отзад подофицерът. Доволни от обещаната награда и от отпуската, войниците крачеха бодро, държейки пушките като за атака — Рибников ги бе предупредил да си отварят очите на четири, че враговете жълтури не спят.
Стигнаха наетия предварително склад при Москва-река. Каруцарите пренесоха сандъците, получиха си парите и отпътуваха.
Щабкапитанът грижливо сгъна разписката за платения превоз и тръгна към ростовските караулни.
— Благодаря ви за службата, момчета. Дайте сега да се разплатим. Чисти сметки — добри приятели.
Пред склада и по брега нямаше жива душа, под кейчето се плискаше разноцветна от нефтените петна вода.
— Ваше благородие, ами часовите къде са? — озърна се Екимов. — Чудна работа. Оръжеен склад, пък без охрана.
Вместо отговор Рибников заби стоманен пръст в гърлото му. Обърна се към редниците. Единият тъкмо подаваше на другия торбичка с тютюн. Така и замръзна с отворена уста. Тютюнът не се сипна в подложената хартийка, разпиля се по земята. Василий Александрович удари единия войник с дясната, а другия с лявата си ръка. Всичко стана много бързо: тялото на подофицера още не беше паднало, а двамата му подчинени вече бяха мъртви.
Рибников се отърва от труповете, хвърли ги в реката, като върза на всеки по един тежък камък.
Свали фуражката си, отри потта с длан.
Беше само десет и половина, а най-сложната част от работата беше отметната.
Стоката отне десетина минути. Василий Александрович пристигна на гара „Москва-Товарна“ предрешен като продавач — лъснати ботуши, платнен каскет, дълга блуза. Пренесе чувалите сам, дори на кочияша не позволи да помогне, да не му поиска някой петак отгоре. Закара „царевичното брашно“ от Брестката железница до Рязанско-Уралската, защото Стоката я чакаше път на изток. Докато стигне до другия край на града, преопакова „брашното“ и на гарата го остави в магазията срещу две отделни квитанции.
С това търченето по гарите приключи. Рибников изобщо не беше уморен. Напротив, беше изпълнен с бодра и зла сила — беше му дошло до гуша от принудителното бездействие и, естествено, осъзнаваше важността на това, което върши.
Хитро изпратено, навреме получено, стриктно предадено по предназначение, мислеше си той. Ето така се създава Непобедимостта. Когато всеки на своето място действа тъй, сякаш само от него зависи изходът от цялата война.
Малко се притесняваше за „куклите“, извикани от Самара и Красноярск. Дали няма да закъснеят? Но Рибников не случайно бе избрал тъкмо тия двамата от бележника си с невидимите змиевидни знаци. Красноярецът (за себе си Василий Александрович го обозначаваше като Тунела) беше алчен и алчността го караше да бъде стриктен, а самарчанинът (прякор Моста), макар и да не беше толкова изпълнителен, имаше сериозни причини да не се бави — на тоя човек му оставаше твърде малко време.
Сметките отново излязоха верни: и двете „кукли“ оправдаха доверието. Рибников се убеди в това, отбивайки се от гарата през уговорените странноприемници — „Казан“ и „Железничарска“. Странноприемниците бяха близо една до друга, но все пак не съвсем. Само това липсваше — „куклите“ поради нелепа случайност да се запознаят.
В „Железничарска“ Василий Александрович остави бележка: „В три. Гончаров.“ А в „Казан“: „В четири. Гончаров.“
Сега беше време да се заеме с човека по прякор Дрозда — получателя на Пратката.
Тук Рибников прояви най-сериозна предпазливост, понеже знаеше, че тайната полиция бдително следи есерите, пък и сред революционната измет се намираха доста предатели. Оставаше да се надява, че Дрозда ги знае тия неща не по-зле от Рибников.
Василий Александрович се обади от уличен телефон (много удобно нововъведение, отскоро появило се в двете столици). Помоли централата да го свърже с 34–81. Произнесе условната фраза:
— Сто хиляди извинения. Възможно ли е да повикате на телефона почтения Иван Константинович?
След секундно забавяне женски глас отвърна:
— В момента го няма, чакаме го всеки момент.
Това значеше, че Дрозда е в Москва и е готов за среща.
— Благоволете да предадете на Иван Константинович, че професор Степанов го кани на седемдесет и третата си годишнина.
— Професор Степанов? — попита озадачена жената. — За седемдесет и третата годишнина?