— Точно тъй, госпожо.
Свръзката няма нужда да разбира смисъла, нейната работа е да предаде точно какво е било казано. В числото 73 първата цифра означаваше времето, а втората — номера на едно от предварително уговорените места за среща. Дрозда ще разбере: в седем часа на място №3.
Ако някой беше подслушал разговора на Рибников с краснояреца, едва ли щеше да разбере нещо.
— Пак ли счетоводни книжа? — попита Тунела, набит мустакат мъж с вечно присвити очи. — Ама ще трябва да вдигнете заплащането, я вижте каква е скъпотия.
— Не, няма да са книжа — Василий Александрович стоеше насред евтината хотелска стая и се вслушваше в крачките по коридора. — Специална стока. И плащането е специално. Хиляда и петстотин.
— Колко? — ахна неговият събеседник.
Рибников му подаде пачка банкноти.
— Ето ги. И още толкова ще получите в Хабаровск. Ако изпълните всичко, както му е редът.
— Три хиляди?
Веждите на краснояреца се размърдаха, но не успяха да плъзнат нагоре. Не е лесно да опулиш очи, които са свикнали да гледат света през тясна пролука.
Човекът, когото Василий Александрович беше кръстил Тунела, не се досещаше за тоя прякор, нито пък с какво точно се занимават хората, които толкова щедро заплащат неговите услуги. Беше сигурен, че помага на нелегални златотърсачи. Съгласно „Устава за частния златодобив“ търсачите трябваше да предават цялото злато на държавата, срещу което им даваха така наречените „асигновки“ по курс под пазарния, при това с всевъзможни удръжки. Отдавна се знае: където законът е несправедлив или неразумен, хората ще намерят начин да го заобиколят.
Тунела работеше на твърде полезно за Организацията място, той съпровождаше пощенските вагони по Транссибирската железница. Прекарвайки от европейската част на империята до Далечния изток и обратно тетрадки с колонки от цифри, той смяташе, че това е финансова кореспонденция между търсачите и пласьорите на нелегалното злато.
Но Рибников преследваше други цели, измъквайки пощаджията от хитрото си тефтерче.
— Да, три хиляди — каза той твърдо. — Такива пари не се плащат току-тъй, нали разбирате.
— Какво трябва да се прекара? — попита Тунела и облиза устните си, пресъхнали от вълнение.
Рибников отсече:
— Взрив. Петдесет кила.
Пощаджията замига, премятайки нещо наум. После кимна:
— За мината ли? Да разбиват рудата?
— Да. Ще зашиете сандъците в зебло като пощенски колети. Знаете ли го тунел дванайсет на Байкалската околовръстна линия?
— Половинния ли? Че кой не го знае.
— Ще изхвърлите сандъците точно на средата, при знак сто деветдесет и седем. Нашите хора ще ги приберат оттам.
— Ама… да не вземе да бухне?
Рибников се засмя:
— Личи си, че нищо не разбирате от взривове. Думата „детонатор“ чували ли сте? Така става то — „да бухне“.
Тунела, доволен от отговора, си наплюнчи пръстите — канеше се да преброи парите, а Василий Александрович мислено се усмихна: „Ще бухне не, ами така ще гръмне, че чак Зимният дворец ще се разтресе. Да видим после как ще разчоплят каменната каша, та да вадят от нея сплесканите вагони с локомотива барабар.“
Байкалската околовръстна, която беше погълнала огромни средства и беше открита съвсем наскоро предсрочно, беше последното звено на Транссиб. Преди това ешелоните се строяваха на огромни опашки за байкалския ферибот, докато сега трасето пулсираше с утроена скорост. Изваждането от строя на Половинния тунел, най-дългия по линията, отново ще върне Манджурската армия на гладна диета.
И това беше само половината от рибниковия „проект“.
Втората половина трябваше да осигури клиентът на „Казан“, с когото Василий Александрович разговаряше по съвсем друг начин — не сухо и отривисто, а приятелски, със сдържано съчувствие.
Той беше съвсем млад, жълт-зелен в лицето и с изпъкнала адамова ябълка. Правеше странно впечатление: деликатните черти на лицето, нервната жестикулация и очилата не се връзваха с износената куртка, басмената риза и тежките груби ботуши.
Самарчанинът плюеше кръв и беше нещастно влюбен. Той мразеше целия свят и по-специално заобикалящия го свят: близките хора, родния град, своята страна. С него можеше да се говори открито — Моста знаеше за кого работи и изпълняваше задачите си със сладострастна отмъстителност.
Преди половин година по заръка на Организацията той заряза университета и стана помощник-машинист в железниците. Пламъкът на пещта стопяваше последните остатъци от белите му дробове, но Моста не държеше на живота си, той искаше час по-скоро да умре.