— Бяхте казали на нашия човек, че искате да загинете с гръм и трясък. Ще ви дам такава възможност — звънеше гласът на Рибников. — Ще се вдигне гръм и трясък из цяла Русия, дори по целия свят.
— Говорете де, говорете — подкани го туберкулозният.
— Александровият мост в Сизран — Рибников направи ефектна пауза. — Най-дългият в Европа, километър и половина. Ако той падне във Волга, магистралата умира. Нали разбирате какво значи това?
Бавна усмивка пропълзя по лицето на човека, наречен Моста.
— Да. Да. Това е крах, поражение, позор. Капитулация! Вие, японците, знаете къде да удряте! Вие заслужавате победата! — очите на бившия студент грейнаха, речта му се ускоряваше с всяка дума. — Да, може да стане! Ще го направя. Имате ли мощен взрив? Ще го скрия в тендера, при въглищата. И ще взема един брикет при мен в машината. Като го хвърля в пещта, ще детонира! Фоейрверк! — той се разсмя гръмогласно.
— Между седмата и осмата подпора — меко вметна Рибников. — Това е особено важно. Иначе може да не стане. След седмата, да не объркате.
— Няма да объркам! Вдругиден застъпвам на смяна. Товарен до Челябинск. И машинистът ще загине, хак му е, мръсник, само ми се подиграва за кашлицата, вика ми „глист“. Язък за огнярчето само. Ама аз ще го разкарам. На предпоследната гара ще го цапна с лопатата по ръката и ще го сваля. Ще му кажа, че няма страшно, че аз ще поема пещта. Ами уговорката? — трепна изведнъж Моста. — Нали не сте забравили?
— Как бих могъл? — сложи ръка на сърцето си Рибников. — Помня. Десет хиляди. Ще ги връчим лично, както сте ни инструктирали.
— Няма да ги връчвате, ами ще ги подхвърлите! — нервно възкликна болният. — И бележка с текст: „Спомен за несбъднатото.“ Лично ще я напиша, че вие ще объркате нещо! И я написа на място, пръскайки мастило наоколо.
— Имайте предвид обаче: скъпата на сърцето ви персона ще получи парите и бележката само при едно условие — ако мостът се срине. Да не сбъркате, след седмата подпора.
— Спокойно — самарчанинът изтри сълза от миглите си. — Ако не друго, тая болест ме научи на точност, хапчетата ги вземам по разписание. Вие да не ме излъжете. Закълнете се с честна дума на самурай.
Василий Александрович се изпъна като струна, смръщи чело и присви очи. После направи някакъв невъобразим току-що измислен жест и тържествено изрече:
— Честна дума на самурай.
Основният разговор на четири очи беше планиран за седем часа вечерта в кръчмата на файтонджиите до Калужката застава (въпросното място №3).
Мястото беше добре подбрано: тъмно, мърляво, шумно, но без крясъци. Тук не се пиеше водка, а чай — по много, цели самовари. Клиентелата беше кротка, не проявяваше излишно любопитство, за цял ден се бяха нагледали на улични тълпи и на пътници и сега искаха само да си починат и да си побъбрят.
Василий Александрович закъсня десетина минути и веднага се насочи към масата в ъгъла, където седеше набит брадат мъж с неподвижно лице и внимателни очи, които обаче не се спираха нито за миг.
Последния час Рибников прекара, наблюдавайки вратите на кръчмата от съседния вход. Той забеляза Дрозда още щом оня се появи. Убеди се, че никой не го е проследил, и влезе.
— Хе-хе, здрасти, Кузмич! — провикна се отдалеч, размахал разперена длан: Дрозда не го познаваше лично, а трябваше да разиграят среща на стари приятели.
Революционерът изобщо не се учуди и отвърна в тон.
— А, Мустафа. Здрасти, татарска мутро. Сядай да пием чай.
Силно стисна ръката му, дори го потупа по рамото.
Седнаха.
На съседната маса беше заседнала на чай с гевречета голяма компания. Огледаха двамата приятели без интерес, извърнаха се.
— Не са ви проследявали, нали? — тихо се осведоми за най-насъщното Василий Александрович. — Сигурен ли сте, че във вашето обкръжение няма полицейски агент?
Дрозда отвърна спокойно:
— Защо да не са ме проследявали, проследявали са ме естествено. И провокатор си имаме. Засега не го закачаме. По-добре е да знаеш кой е юдата, че иначе друг ще пратят, върви го изчислявай кой е.
— Значи ви следят? — Рибников се сви и хвърли поглед към тезгяха, зад който имаше врата към вътрешния двор.
— Да, следят ме, какво толкова? — есерът сви рамене. — Когато може, нека ме следят. А когато не трябва, им се изплъзвам, свикнал съм. Тъй че няма нужда да нервничите, храбри самураю. Сега съм чист.
За втори път днес някой наричаше Василий Александрович самурай, но сега думата прозвуча с явна ирония.
— Нали сте японец? — попита получателят на Пратката, отхапа захар от бучката и сръбна чай от чинийката. — Четох, че някои от самураите не можеш да ги отличиш от европейците.