Выбрать главу

Посрещачите очакваха тайнствения влак на малка подмосковна гаричка, завардена с двойна верига железопътна жандармерия. Ръмеше ситен неприятен дъжд, поривист вятър клатеше фенерите и по перона се плъзгаха лошави сенки.

Ераст Петрович беше пристигнал десетина минути преди уречения час, изслуша рапорта на подполковник Данилов за взетите предпазни мерки, кимна с одобрение.

Надворният съветник Милников, уведомен за предстоящото събитие само преди час (инженерът без всякакво предупреждение бе пристигнал да го вземе от квартирата му), не можеше да си намери място, няколко пъти обиколи перона, но се връщаше при Фандорин и всеки път питаше: „Ама кого чакаме?“

— Ще видите — всеки път кратко отвръщаше Ераст Петрович, току поглеждайки към златния си джобен часовник.

В дванайсет без една минута от тъмнината долетя продължителна свирка и проблеснаха светлините на локомотива.

Дъждът се засили и камердинерът разтвори над главата на инженера чадър, нарочно застана така, че капките да се стичат върху шапката на Милников. Впрочем превъзбуденият Евстратий Павлович нищо не усети, само потръпна, когато студена струйка се плъзна между плешките му.

— Началникът на вашето управление ли е? — попита той, като видя вагона с луксозното купе. — Шефът на корпуса? — и сниши глас до шепот: — Да не е самият министър?

— Разкарайте външните лица! — викна Фандорин, съгледал в края на перона фигурата на кантонера.

Жандармите с шумен тропот хукнаха да изпълняват заповедта.

Номер 369-П спря. Когато ударите на метал и скърцането на спирачки утихнаха, Милников, който се беше поизпъчил и свалил шапка, дочу някакви странни звуци, приличащи на дяволски вой. Той тръсна глава, за да пропъди халюцинацията, но воят се засили, а след него ясно дочу и лай.

От вагона се сурна напет офицер с кожена куртка, козирува на Фандорин и му връчи пакет, на който чернееше загадъчен надпис „РДНИКПС ППНВПАПО“.

— Ама какво е това? — трепна гласът на Милников, който заподозря, че сънува всичко: и среднощната визита на инженера, и пътуването в дъжда, и кучешкия лай, и непроизносимото съкращение на плика.

Ераст Петрович преведе абревиатурата:

— Това е „Руско дружество за насърчаване използването на кучета в полицейската служба под почетното председателство на Негово височество принц Александър Петрович Олденбургски“. Добре, п-поручик. Можете да ги изведете. Фургоните чакат отзад.

От вагона заслизаха полицаи, всеки от които водеше на каишка куче. Имаше и овчарки, и ризеншнауцери, и кокери, дори улични кучета.

— Ама какво е това? — повтори объркан Евстратий Павлович. — За какво е всичко това?

— Това е операция „Пето ч-чувство“.

— Пето ли? Какво е това пето чувство?

— Обонянието.

Подготовката на операция „Пето чувство“ се проведе в рекордно кратки срокове и отне не повече от две денонощия.

В депешата от 18 май, която толкова изненада опитния полицейски телеграфист, Фандорин писа до своя началник: „МОЛЯ СПЕШНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ВСИЧКИ КУЧЕТА НА ПРИНЦА. ПОДРОБНОСТИТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНО.“

Ераст Петрович бе горещ привърженик и дори донякъде вдъхновител на начинанията на принц Олденбургски, който се бе запалил да уреди в Русия истинска научно организирана полицейска кучешка служба по европейски образец. Това беше нова, слабо позната, но бързо внедрена дейност.

Няколко часа стигат, за да се научи едно свястно куче да реагира на определен мирис.

От лабораторията на Артилерийското управление изпратиха необходимото количество шимоза и работата потръгна: петдесет и четирима полицейски инструктори поднасяха под носа на своите космати помощници жълтия прашец, звучаха възгласи на одобрение и упрек, носеше се лай и остри бели зъби дъвчеха бучки захар.

Мелинитът има остра миризма, кучетата бързо се научиха да го откриват дори сред чували с подправки. След кратък курс по обучение питомците на негово височество заминаха в служебни командировки: двайсет и осем кучета — по западната граница, по две на всеки от четиринайсетте пропускателни пункта, а останалите отпътуваха със специалния влак за Москва на разположение на инженер Фандорин.

Денонощно на две смени предрешените инструктори развеждаха своите кучета из вагоните и складовете на всички железопътни линии на първопрестолната. Милников не вярваше в идеята на Фандорин, но не се месеше — наблюдаваше отстрани. И без това нямаше собствени идеи относно залавянето на японските агенти.

На петия ден в кабинета, където Ераст Петрович разучаваше най-уязвимите места на Транссибирската железница и ги бележеше с червени кръстчета по картата, той най-сетне дочака дългоочакваното телефонно позвъняване!

— Намерихме! — крещеше в слушалката развълнуван глас, прекъсван от лай. — Господин инженер, намерихме го май! Аз съм водачът дресьор Чуриков, обаждам се от гара „Москва-Товарна“ на Брестката линия! Нищо не съм пипал, както ми наредихте!

Ераст Петрович тутакси телефонира на Милников.

Те пристигнаха на гарата от различни посоки, но почти едновременно.

Дресьорът Чуриков представи на началниците героинята на деня, белгийската овчарка грюнендал:

— Резеда.

Резеда подуши обувките на Фандорин и поклати опашка. И се озъби на Евстратий Павлович.

— Извинявайте, тя е бременна — побърза да поясни водачът. — Но пък това й изостря обонянието.

— Давайте, покажете какво сте намерили! — нетърпеливо настоя надворният съветник.

— Ето, вижте.

Чуриков дръпна кучето за каишката, то без желание се упъти към склада, озъртайки се към инженера. Пред входа се запъна с четирите лапи и даже се излегна на пода, показвайки по всякакъв начин, че не бърза за никъде. И погледна към хората, да не вземат да й се карат.

— Капризничи — въздъхна дресьорът. Той приклекна до кучката, почеса я по издутия корем, пошепна й нещо на ухото.

Резеда благоволи да стане, насочи се към натрупаните сандъци и чували.

— Ето, вижте, гледайте! — вдигна ръка Чуриков.

— Какво да гледаме?

— Ушите и опашката!

Опашката и ушите на Резеда висяха надолу. Тя бавно тръгна покрай редиците, отмина първата, втората. В средата на третата обаче ушите й изведнъж щръкнаха, опашката щръкна нагоре, после се спусна и повече не се вдигна, свряна между задните лапи. Кучето седна и залая срещу четири средно големи чувала от юта.

Бяха дошли от Франция и адресирани до хлебарското дружество „Вернер и Пфлайдерер“. Стоката бе пристигнала със сутрешния влак през Новгород. В чувалите имаше жълтеникав прах, който оставяше по пръстите характерен маслен блясък. Нямаше никакво съмнение — мелинит.

— Минал е границата, п-преди да изпратим кучетата — разучи съпровождащите документи Фандорин. — Е, Милников, отваря ни се работа.