В гаровото багажно отделение на Рязанско-Уралската железница приемчикът каза, че сандъците и пакетите са били предадени като две отделни пратки с различни квитанции.
Но всички тия сведения Фандорин получи по-късно. Предполагаемият японец тръгна от гарата пеш, затова инженерът и надворният съветник отново поеха наблюдението.
Те последваха обекта на пределна дистанция, копоите бяха оставени в резерв. Сега най-важното беше да не се подплаши стръвта, на която можеше да клъвне още някоя риба.
Продавачът се отби в две странноприемници близо до гарата: „Казан“ и „Железничарска“. От предпазливост наблюдателите не влизаха вътре, пък и не биха успели, обектът остана във всяка не по-дълго от минута.
Ераст Петрович се мръщеше — потвърждаваха се най-лошите му страхове. Рязанско-Уралската линия бе част от великата трансконтинентална магистрала, по която червеният молив на инженера бе наброил поне стотина уязвими участъка. За кой ли от тях беше предназначен багажът, оставен в магазията на гарата?
От гаровия площад обектът се упъти към центъра и доста дълго време кръстосва из града. На няколко пъти внезапно спира файтони, после пак така внезапно, насред улицата, ги освобождаваше, но не успя да се откачи от образцово уреденото проследяване.
Малко след седем вечерта той влезе във файтонджийска кръчма близо до Калужкия площад. Поне около час се кри във входа на съседната къща, та явно си бе уредил среща тук и подобен подарък на съдбата в никакъв случай не беше за изпускане.
Още щом обектът влезе в кръчмата (беше седем часът и девет минути), Милников свирна на екипировъчната каляска на мобилния отряд, изключително удобно изобретение на съвременната криминалистика. В каляската имаше костюми и маскировъчни приспособления за всякакви житейски ситуации.
Инженерът и надворният съветник се премениха като кочияши и, залитайки, нахълтаха в кръчмата.
Евстратий Павлович обиколи с поглед полутъмното помещение и се престори, че не го държат краката, стовари се на пода. Прошепна на навелия се над него Фандорин:
— С него е Лагин. Прякор Дрозда. Есер. Особено опасен. Я виж ти…
Бяха установили най-важното, затова не останаха да висят в кръчмата, оставиха се да ги изхвърлят навън.
Изпратиха при задния вход четирима агенти, обсъдиха набързо тревожното откритие.
— Задграничната агентура съобщава, че полковник Акаши, главният японски резидент, се среща с политически емигранти и закупува големи партиди оръжие — шепнеше Милников, наведен от капрата на полицейската двуколка. — Ама това става далеч оттук по разните му Парижи и Лондони, а тук сме си в майчица Москва. Ще изтървем юздите, ей! Тукашните хъшлаци само им дай японски винтовки и гледай какво става…
Ераст Петрович го слушаше, стиснал зъби. Тоя нечуван в практиката на европейските войни демарш — да се провокира революция в тила на врага — беше стократно по-опасен от всички взривове по железницата. Тук под заплаха беше не изходът от кампанията, а съдбата на цялата Руска империя. Воините от Страната Ямато знаят какво е истинската война: в нея не съществуват непозволени средства, има само поражение или победа. Колко се бяха променили японците за последния четвърт век!
— Ши… ни азиатци! — изпсува Евстратий Павлович, сякаш беше чул Фандориновите размисли. — Нищо свято няма за тях! Върви воювай с такива!
Но нали точно същото казва преди Бородинската битка и Андрей Болконски, възрази инженерът, макар и не гласно на Милников, разбира се, а наум, на себе си. Рицарството и войната по правила са пълни глупости, казва най-чаровният от героите на руската литература. Пленниците се убиват, преговори не се водят. Никакво излишно великодушие. Войната не е игра.
И все пак ще победи оня, който е великодушен, помисли си изведнъж Ераст Петрович. Той обаче не успя да развие мисълта си докрай — пазещият пред входа агент даде сигнал и им се наложи да се мятат по каприте.
Продавачът излезе сам. Огледа наредилите се на опашка файтони (всички до последния мобилизирани от полицията), но не се качи на нито един. Отмина и по-нататък по улицата махна на преминаващ кочияш, който, разбира се, също беше фалшив.
Но всички Милникови хитрости отидоха на вятъра. Обектът по някакъв непостижим начин успя да се изпари от каляската. Копоят на капрата дори и не забеляза кога беше се случило: допреди секунди зад него седеше пътникът и изведнъж изчезна, оставяйки сякаш за подигравка смачкана рубла на седалката.
Това беше досадно, но не и фатално.